реклама
Пустинята се нажежаваше под безмилостното слънце, земята трептеше като че ли самият ад дишаше през пясъка. В тази пещ, наполовина зарита, лежеше жена — Да, от народа апачи — покрита с прах, а дребни мравки пълзяха по цялото ѝ тяло. Преливаха по напуканата ѝ кожа, губеха се в косата ѝ, лазеха по врата ѝ. Дишането ѝ бе толкова тънко, че едва се усещаше. Съзнанието ѝ блуждаеше между сенки — между ехото на смеха на мъжете, които бяха изкопали гроба ѝ, и името на онзи, който бе заповядал всичко това: Сайлъс Пайк. Той владееше половината територия и бе убеден, че със земята притежава и истината. Да бе чула нещо, което не биваше да знае — гласове под дъските на пода в неговото имение, тайни, които можеха да го унищожат. Затова я бяха погребали жива.
В далечината, през трептящия въздух, се появи самотен конник. Браянт — уморен ловец на глави, човек, пропаднал от години на убийства — забеляза нещо, стърчащо от земята. Приближи внимателно; в Аризона дори труповете понякога бяха примамка. Но когато отмахна пясъка, видя как тя отвори очи. Погледът ѝ бе изранен, но непокорен.
„Проклятие“, измърмори той. „Още дишаш.“
Тя се опита да каже нещо. Устните ѝ едва оформиха една единствена дума: вода. Той повдигна главата ѝ и пусна няколко капки от почти празната си манерка. Тя ги погълна жадно, и в погледа ѝ проблесна искра.
„Кой го направи?“ попита той.
Треперещите ѝ устни прошепнаха име. То го смрази: Сайлъс Пайк.
Браянт познаваше неговата поквара. Ако Пайк бе искал тази жена под земята, тя криеше нещо, което можеше да го срине. Без да се колебае, той я издърпа от пясъка, метна я на коня и я зави с одеялото си.
„Дръж се. Няма да те оставя да умреш на моя път.“
Пътуваха до свечеряване и спряха скрити в един каньон. Браянт ѝ даде последните си глътки вода. Когато в крайна сметка заговори, гласът ѝ звучеше като разронен камък.
„Защо ми помагаш?“
Той гледаше в тлеещия огън.
„Защото никой не заслужава да издъхне в земята.“
През нощта тя се будеше с писъци — чуваше отново ударите на лопатата, усещаше пясъка, запълващ устата ѝ, гласа на Пайк над нея. Браянт я успокояваше, че са сами, макар в себе си да знаеше, че това едва ли е така. Пайк имаше хора навсякъде.
По изгрев продължиха на юг. Да беше още много слаба, но волята ѝ гореше. Усилието да се изправи я прониза с болка.
„Сайлъс има хора навсякъде“, предупреди го тя. „Ако разбере, че съм жива…“
„Тогава ще се погрижим да не разбере“, отвърна той.
Бяха далеч в пустинята, когато облак прах се надигна на хоризонта — конници. Хората на Пайк. Браянт ги отклони в скалист процеп и се скри с Да. Горe преследвачите оглеждаха следите и обсъждаха как да довършат започнатото. Когато се отдалечиха, Браянт едва тогава си позволи да издиша.
„Нямаме много време.“
Да настоя да се върнат в ранчото на Пайк.
„Там заровиха и брат ми“, прошепна тя.
Едва тогава той разбра — тя не търсеше бягство. Търсеше възмездие.
Тръгнаха на запад, обратно към земята, която бе станала нейна гробница.
Преди да я достигнат, ги връхлетя пясъчна буря. Завъртя ги в мътна вълна от пясък, откъсна Да от ръцете на Браянт. Тя се строполи на земята, а от бурята излезе мъж с белязано лице. Обяви, че Пайк го е пратил да я довърши. В момента, в който вдигна оръжие, се чу изстрел — Браянт проби мъгливия вихър и го простреля.
„Не ми хареса физиономията му“, измърмори.
Щом бурята утихна, те достигнаха хълм с изглед към укреплението на Пайк. Светлините проблясваха като жар.
„Ще влезем през нощта“, каза Браянт.
Да поклати глава.
„Искам да ме види.“
Прокраднаха се през слаб участък от оградата и се движеха в сенките, докато стигнаха до стария кладенец зад обора — същия, в който бяха хвърлили нея. Да слезе вътре с факла. Намери парчета плат, ръжда, метал… и златен медальон с герба на семейство Пайк. Доказателство.
Когато излезе, куршуми започнаха да отскачат от камъка. Някой ги бе забелязал. Браянт отвърна на огъня. Те преминаха през ранчото в ожесточена престрелка, поваляйки хората на Пайк един по един, докато стигнаха кула.
Вътре ги чакаше самият Пайк с чаша бренди в ръка, самодоволен.
„Значи пустинята не ти се е харесала“, подхвърли той.
Да хвърли медальона в краката му — звукът отекна като присъда. Лицето му побеля.
„Откъде…?“
„От собствения ми гроб“, отвърна тя.
Когато посегна към оръжието си, Браянт го обезоръжи със светкавичен изстрел. Да допря дулото на пушката си до гърдите му. Пайк започна да моли, да твърди, че нямал избор. Тя не помръдна.
„Пустинята ме научи да не се страхувам от смъртта“, каза и дръпна спусъка.
Пайк рухна, разливащ кръв и бренди в едно последно петно. Те подпалиха ранчото и се отдалечиха, докато пламъците поглъщаха империята му.
На зазоряване Да и Браянт поеха към река Саладо. Тя искаше да каже истината на своя народ. Но по пътя ги пресрещнаха войници, обвинявайки ги в палеж и убийство. Да пристъпи напред, без страх.
„На чия справедливост служите? На неговата или на пустинята?“
Войниците се поколебаха, но ги отведоха в отдалечен пост, където капитан Мерик изслуша историята им. Не ги окова, но и не ги освободи.
Същата нощ лоялистите на Пайк нападнаха поста — хора, жадни за отмъщение. Мерик отключи килията на Да.
„Бий се“, каза той.
И тя се би. Заедно с Браянт, рамо до рамо, под светлината на куршумите. Огънят погълна лагера, викове разкъсваха прахоляка. Мерик падна, смъртно ранен, но усмихнат.
„Сега всички ще знаят“, прошепна преди да издъхне.
Когато последният нападател падна, нощта най-сетне утихна. Пустинята замлъкна.
На разсъмване Да и Браянт погребаха мъртвите. Тя се помоли на езика на своите предци, оставяйки вятъра да понесе имената им. После стигнаха до река Саладо, където студената вода обля ръцете ѝ. Да хвърли медальона в течението.
„Не ми трябва повече. Реката ще помни.“
Последната им нощ прекараха на лагер. Браянт призна, че планира да продължи да язди, докато намери място, неопетнено от кръв. Да му каза, че пътищата може пак да ги съберат.
На сутринта той бе изчезнал, оставил само бележка върху един камък:
„Пустинята не забравя, но понякога прощава. Върви.“
Тя се усмихна, прибра бележката до сърцето си, качи се на коня и потегли на изток. Слънцето се издигаше над пустинята, обагряйки в злато земята, която някога бе поискала да я погълне. Вятърът прошепна името ѝ — не като на жертва, а като на легенда, която пустинята никога вече няма да зарови.
Публикувано от Редакция „Новини Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
