реклама
Тя вече не се съпротивляваше. Гласът ѝ се пречупи, викът утихна. Тялото омекна, но разумът на Артемизия оставаше жив и парещ. В дълбините на съзнанието ѝ проблясваше една-единствена мисъл: възмездие. Нима мъчителят ще остане ненаказан? Нима светът затваря очи пред справедливостта?
Рим, 1593 г. В семейството на знатната дама Пруденция ди Отавиано Монтони и известния художник Орацио Джентилески се роди дъщеря. Момиченцето бе кръстено два дни по-късно в църквата Сан-Лоренцо-ин-Лучина и получи името Артемизия.
Детството ѝ премина в работилницата на баща ѝ. Орацио черпеше вдъхновение от Караваджо: жестоки, драматични сцени, изпълнени с тъмнина и светлина, оживяваха по платната му. Малката Артемизия растеше сред тези образи, сякаш с четка попиваше дъха на свят, пълен и с красота, и с болка.
Първо баща ѝ строго ѝ забраняваше да докосва боите и четките. Но когато през 1605 г. майка ѝ почина, Орацио, опитвайки се да отвлече децата от мъката, им позволи да се занимават с живопис. Братята на Артемизия бързо изгубиха интерес, а тя, напротив, се потопи изцяло. Орацио, суров и придирчив към чуждите работи, с изненада разбра: дъщеря му притежава гений, който не бива да бъде смазан.
На седемнайсет години Артемизия вече бе известна в Рим. Нейният натурализъм, дълбокото проникване в същината на човешката душа я отличаваха от баща ѝ, склонен да приукрасява образите. Тя виждаше света суров, без украси.
I. Първа известност
През 1610 г. Артемизия нарисува „Сузана и старейшините“. Картината предизвика изненада и възторг: толкова младо момиче, а така точно и честно изобразило борбата на невинна жена с похотливите погледи! Струваше се, че тя вече познава болката, унижението и вътрешната сила на съпротивата.
Картината стана известна в художествените среди. Орацио се гордееше с дъщеря си, показваше творбите ѝ на колеги и покровители. Но с признанието дойдоха и завистта. В Рим, където господстваха мъжете, където художничките бяха рядкост, талантът на Артемизия предизвикваше шепот, коси погледи и клюки.
— Момичето рисува по-добре от мнозина майстори — подхилваше се един от учениците на Караваджо. — Но кой ще я вземе насериозно?
Бащата разбираше: ако Артемизия иска да се развива, нужен ѝ е учител. Така в дома им се появи Агостино Таси — известен фрескист, майстор на перспективата.
II. Предателство
Първоначално всичко вървеше добре. Таси обучаваше Артемизия в тънкостите на перспективата, помагаше ѝ да усвои нови техники. Момичето, доверчиво и увлечено, виждаше в него съюзник. Но под маската на наставник се криеше алчен, похотлив и коварен човек.
Веднъж, когато Орацио бе извън града, Таси прекрачи границата. Той нахлу в стаята ѝ, отне невинността ѝ и, заплашвайки я, ѝ заповяда да мълчи.
Артемизия крещеше, съпротивляваше се, но стените на работилницата заглушиха гласа ѝ. В онзи ден животът ѝ се разцепи на „преди“ и „след“.
Той се връщаше отново, оправдавайки се с обещания за брак. Момичето, объркано и сплашено, известно време вярваше. Но скоро научи истината: Таси вече имал жена — и не една. Освен това след него се влачеше следа от престъпления — изнасилвал, крадял, предавал.
Когато измамата се разкри, Артемизия реши: няма да мълчи.
III. Процесът срещу Таси
През 1612 г. се състоя шумен съдебен процес — делото „Таси срещу Джентилески“. За Рим това бе скандал. Млада жена публично обвини известен художник в насилие. Тогава подобно нещо бе немислимо: жените трябваше да мълчат, да се срамуват, да се крият.
Но Артемизия стигна докрай.
Съдът бе жесток. За да докажат истинността на думите ѝ, съдиите подложиха момичето на изтезание: въжета стягаха пръстите, с които рисуваше. Това бе страшен избор — четката или честта.
Артемизия, през сълзи и болка, крещеше:
— Това е истина! Истина е, че той ме мъчеше!
Думите ѝ влязоха в историята.
Таси бе признат за виновен, но наказанието се оказа меко. Той избегна сериозна присъда, благодарение на връзки и покровители.
За Артемизия този процес се превърна и в проклятие, и в освобождение. Тя изгуби репутация в очите на римското общество, но придоби сила, която завинаги промени живописта ѝ.
IV. Изкуството като отмъщение
След процеса платната ѝ се изпълниха с гняв и страст. Тя рисуваше жените силни, смели, въздаващи. В „Юдит обезглавява Олоферн“ Артемизия изобрази момента на убийството с плашеща достоверност: кръв, напрежение, сила в ръцете.
Мъжете-художници рисуваха Юдит като крехка красавица. Артемизия я показа като воин — решителна и безстрашна. Мнозина изкуствоведи са убедени: в образа на Олоферн се долавяха чертите на Таси, а в лицето на Юдит — самата Артемизия.
Изкуството стана нейно оръжие, отмъщение и изцеление.
V. Брак и преместване
За да спаси честта на дъщеря си, Орацио скоро я омъжи за художника Пиетро Антонио ди Винченцо Стиаттези. Заедно се преместиха във Флоренция.
Във Флоренция Артемизия намери признание. Тя стана първата жена, приета в Академията на изкуствата. Медичите купуваха творбите ѝ, колегите я уважаваха. Рисуваше портрети, библейски сцени, алегории.
Но семейният живот не потръгна. Съпругът се оказа слаб и прахосник, водеше разгулен живот. Артемизия сама изкарваше прехраната с четката си.
Роди няколко деца, но повечето починаха в ранна възраст. Оцеля само една — дъщеря ѝ Пруденция, наречена на името на баба си.
VI. Сила и самота
Артемизия живееше страстно и свободно. Имала е любовници, водела е кореспонденция с Галилео Галилей; в писмата ѝ звучали сила и решимост. Тя пишеше:
„Ще докажа, че жената може да постигне онова, което е достъпно само за мъжете.“
Картините ѝ се продаваха, тя пътуваше из Италия и отвъд, работеше по дворовете. Но обществото не ѝ прощаваше миналото. В очите на мнозина си оставаше „онази, която заведе дело“.
Въпреки това Артемизия продължаваше да твори и всяка нейна картина сякаш крещеше към света: жените не са по-слаби от мъжете — те са способни да се защитават, да мъстят, да се борят.
VII. Последни години
В зрелостта си Артемизия се установи в Неапол, където откри собствена работилница. Там рисуваше до дълбока старост и остави след себе си десетки картини.
Животът ѝ бе пълен с болка, загуби, борба. Но именно чрез това тя създаде изкуство, което надживя вековете.
Артемизия умира около 1653 г. Точната дата е неизвестна, но наследството ѝ живее и днес. Тя се превърна в символ на женска сила, талант и право на глас.
VIII. Наследство
Днес картините на Артемизия Джентилески се съхраняват в най-престижните музеи на света — Уфици, Лувъра, Метрополитън. Името ѝ стои редом с Караваджо, Рембранд и Рубенс.
Но най-важното — тя доказа, че жената може да бъде не само муза, а и творец. Не само обект на живописта, а и нейният създател.
И когато гледаме нейните „Юдит“ или „Сузана“, не виждаме просто библейски сюжет. Виждаме самата Артемизия — жена, преживяла болка и превърнала я във велико изкуство.
IX. Неапол — град на възможности и опасности
Когато Артемизия за първи път пристигна в Неапол, градът я посрещна с шум от пристанища, мирис на море и неспокойна суета. Тук живееха богати търговци, аристократи и духовници — всички искаха домовете им да бъдат красяни от платната на най-добрите художници. Неапол беше перспективно място за онзи, който умееше да угажда на вкусовете на поръчителите, но конкуренцията беше жестока.
Артемизия, вече известна по онова време, пристигна не сама: с нея бяха дъщеря ѝ Пруденция и няколко ученици. Трябваше да оцелее, да се утвърди, да докаже, че името ѝ не е случайен успех от младостта.
Първата поръчка дойде почти веднага — олтарно платно за местна църква. Артемизия изобрази Дева Мария, но не небесно-крехка, както бе прието, а силна и величествена, сякаш в лицето ѝ се оглеждаше съдбата на самата художничка. Прихожаните бяха поразени: към тях гледаше не покорна молителка, а жена, готова да се изправи пред всяко изпитание.
Градът зашепна: „Тя рисува иначе. В картините ѝ има сила.“
X. Писмата до Галилей
В Неапол Артемизия поддържаше кореспонденция със стари приятели. Особено място в живота ѝ заемаше приятелството с Галилео Галилей. Ученият, преследван от инквизицията заради своите открития, прекрасно разбираше какво значи да вървиш срещу течението.
В едно от писмата тя му пишеше:
„Чувствам как четката в ръката ми се превръща в оръжие. Аз вече не съм момиче, на което може да се затвори устата. Аз съм художничка и чрез картините изговарям онова, което не смея да кажа на глас.“
Галилей отговаряше:
„Вие и аз, мадона Артемизия, плащаме за истината по един и същ начин. Но именно такива хора променят света.“
XI. Сенки от миналото
Но миналото не я пускаше. До Неапол долитаха слухове: „Да, талантлива е, но това е същата онази, която съди Таси.“ За мнозина този белег оставаше по-силен от четката ѝ.
Понякога поръчителите се опитваха да се възползват от положението ѝ: искаха отстъпки, заплашваха с разваляне на договора, напомняйки за „лошата слава“. Но Артемизия не се предаваше. Научи се да преговаря твърдо, да защитава своите пари и своето име.
Веднъж, когато един аристократ се опита да я унижи с думите:
— Жената може да бъде украшение, но не и майстор, —
Артемизия го погледна право в очите и отвърна:
— Сеньор, моите картини ще висят по стените ви по-дълго, отколкото името ви ще отеква в този град.
Той пребледня, но плати поръчката.
XII. Юдит — отново и отново
Мотивът на Юдит се връщаше в живописта ѝ отново и отново. Всяко ново платно бе като нова глава от вътрешната ѝ борба.
В първата версия Юдит бе решителна, но сдържана. Във втората — яростна, с вдигнат меч. В третата Артемизия изобразяваше не само момента на убийството, но и следствието: жените, уморени, но свободни, стояха над поваления враг.
Това не беше просто библейска история. Това беше метафора на нейния живот: отново и отново тя доказваше на света, че жената има право на сила и справедливост.
XIII. Среща с дъщерята
Когато Пруденция порасна, Артемизия започна да я обучава на живопис. Но момичето не прояви огъня на майка си. Предпочиташе по-спокоен живот, грижи за дома, а не борба за признание.
— Мамо, защо хабиш сили да доказваш нещо на тези мъже? — попита веднъж Пруденция. — Ти вече си знаменита.
Артемизия тъжно се усмихна:
— Не за тях се боря, дъще. Боря се за нас. За да могат някой ден твоите внучки да вземат четка без съд, без клеймо, без страх.
XIV. Англия
През 1638 г. Артемизия заедно с баща си замина за Англия, за Лондон, където при двора на Чарлз I работеха мнозина художници.
Това бе трудно решение: тя остави Неапол, работилницата, привичния си живот. Но възможността отново да работи редом с баща си, както и да изкара сериозни пари, надделя над съмненията.
В Англия рисуваше портрети на придворни дами, библейски сцени. Но климатът беше тежък, хората — хладни, и скоро Артемизия разбра, че чужбина не е за нея. След смъртта на баща си тя се върна в Италия, за да прекара последните години по родните места.
XV. Последни творби
В Неапол отново хвана четката. Картините ѝ станаха по-меки, по-мъдри. Ако по-рано в тях бушуваше гняв, сега в тях звучеше тиха сила.
Една от последните ѝ творби бе „Клеопатра“. На платното египетската царица държи змия при гърдите си; лицето ѝ е спокойно, дори величествено. Това беше картина за примирението със съдбата.
Мнозина смятат, че именно в тази творба Артемизия е нарисувала самата себе си — жена, преминала през унижение, съд, загуби, но съхранила достойнство и сила.
XVI. Отход
За смъртта ѝ се знае малко. Някои източници твърдят, че е починала от чума през 1653 г., други — че е рисувала още няколко години в Неапол.
Но най-важно не е датата, а наследството. Артемизия остави след себе си не само картини, а и пример. Тя се превърна в глас на онези жени, които никой не искаше да чуе.
XVII. Ехо през вековете
Столетия по-късно, когато името ѝ почти бе забравено, картините на Артемизия бяха преоткрити. През XIX век творбите ѝ станаха обект на изследване. През XX век феминисткото движение я издигна като символ на женската сила и борбата за права.
Днес в залите на Лувъра и Уфици пред нейната „Юдит“ застават хиляди жени и мъже. И всеки от тях вижда в платната ѝ не само библейски истории, а и отражение на борба, която продължава и до днес.
XVIII. Думата на Артемизия
Ако можеше да ни каже нещо днес, гласът ѝ би звучал твърдо:
„Преживях живот в борба, но не напразно. Доказах, че четката в женска ръка може да бъде не по-малко могъща от меча. И нека картините ми напомнят: справедливост има — когато сами я създаваме.“
XIX. Тишина след бурята
След отминаването на Артемизия Неапол скоро потъна в тревожни времена: епидемии, бунтове, войни. Хората забравяха имената на тези, които доскоро украсяваха дворците и църквите им. Много картини изчезнаха, бяха препродавани, унищожени или приписани на мъже-художници.
Но в работилницата останаха ученици, няколко скици, а най-важното — дъщеря ѝ Пруденция.
Пруденция не стана велик художник, но пазеше грижливо творбите на майка си, показваше ги на близки, разказваше истории за силата ѝ. За нея Артемизия не беше легенда, а жив човек — жена, която се смееше, плачеше, караше се и прегръщаше.
— Майка ми държеше четката като меч — казваше тя. — Но умееше и да обича, както никой друг.
XX. Забрава
Мина век. Величието на Караваджо, Рубенс и други майстори гърмеше из Европа, а името на Артемизия Джентилески почти бе забравено. Картините ѝ приписваха на баща ѝ, на съпруга ѝ, дори на ученици.
Изкуствоведи от XVIII век не вярваха, че жена може да е нарисувала „Юдит“. Смятаха: това е твърде жестоко, твърде силно за женска ръка.
Това мълчаливо предателство към историята продължи дълго.
XXI. Завръщане
Едва през XIX век първите изследователи забелязаха: в творбите на Артемизия има особена енергия, която не може да се сбърка.
През XX век, когато жените започнаха да се борят за правата си, името на Артемизия изплува отново. Картините ѝ станаха символ не само на художествения гений, а и на женската независимост.
Феминистките движения в Европа и Америка я поставиха редом с Жана д’Арк и Мария Кюри. В университетите се четяха лекции: „Артемизия Джентилески и нейната Юдит като манифест на женската сила“.
В Лувъра, Уфици, Метрополитън пред нейните платна се събират тълпи.
XXII. Диалог през вековете
Днес, стоейки пред „Юдит“ или „Сузана“, зрителят неволно влиза в диалог с Артемизия. Струва се, че тя гледа от дълбините на вековете и пита:
— Е, промени ли се светът? Намери ли справедливост?
И всеки отговаря по своему. Едни виждат в творбите ѝ отражение на лична болка. Други — символ на борбата на жените във всички времена. А някой просто се възхищава на майсторството, забравяйки биографията.
Но равнодушни не остават.
XXIII. Ако Артемизия живееше днес
Мнозина историци обичат да питат: какво би било, ако Артемизия се бе родила през XXI век?
Вероятно щеше да стане прочута още приживе, изложбите ѝ да минават в Ню Йорк и Париж, интервютата ѝ да се печатат във „Vogue“ и „The Guardian“. Щеше да говори на конференции за ролята на жените в изкуството, да преподава в академии, да води майсторски класове.
Но, може би, именно изпитанията на XVII век са я направили такава, каквато е в историята. Болката ѝ стана гориво за гения ѝ.
XXIV. Символ
Днес Артемизия Джентилески не е просто художничка. Тя е символ.
Символ, че изкуството може да се роди от страдание.
Символ, че женският глас не може да бъде заглушен завинаги.
Символ, че истината винаги намира път през вековете.
XXV. Епилог
И ето, повече от четиристотин години по-късно, отново четем историята ѝ, отново гледаме картините ѝ.
Тя крещеше за справедливост в съда, когато въжетата чупеха пръстите ѝ.
Тя крещеше с четката върху платното, когато рисуваше лицата на жени-воини.
Тя крещеше през вековете, за да бъде най-сетне чута.
И ние чуваме.
Нека гласът ѝ остане вечно жив — в сенките и блясъците на платната ѝ, в очите на Юдит, в спокойствието на Клеопатра, в смелостта на Сузана.
Артемизия Джентилески доказа: дори една жена е способна да промени хода на историята на изкуството.
Публикувано от Редакция „Новини Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
