реклама
Пътувам аз веднъж с електричка.
Влиза един бездомник — лицето му цялото в синини, подпухнало, на вид около трийсетгодишен.
Огледа се наоколо и започна:
— Добри хора, три дни не съм ял. Честна дума.
Да крада не мога — нямам сили да бягам, а пък ми се яде ужасно.
Помогнете, кой с каквото може.
Народът у нас е състрадателен — бързо му събраха към петстотин рубли.
И изведнъж, от самия край на вагона, до прозореца, един мрачен мъж изведнъж се развика на бездомника:
— Абе, ти що ни лъжеш, бе?! — изрева той, ударил с юмрук по облегалката пред себе си. — Вчера те видях на гарата, купи си бутилка и пак същата песен пееше!
Вагонът замлъкна. Погледите се впиха ту в бездомника, ту в мрачния мъж. Бездомникът потръпна, но не отмести очи.
— Господине… — прошепна той дрезгаво. — Вярно е, изпих. Беше студено, а аз нямам дом. Да ме стопли — друго няма. Но гладен съм пак, и пак ми се яде.
Тишината стана тежка. Някой прошепна:
— Ами… и ние какво? Хляб ли да не му дадем заради това?
Мрачният мъж се намръщи, но другите пътници вече ръчкаха торбички. Една жена му подаде топла кифла, друг мъж — ябълка. Някой му протегна бутилка вода.
Бездомникът прие храната с треперещи ръце. Очите му се насълзиха.
— Не съм достоен… но благодаря.
И докато влакът тракаше по релсите, в онзи вагон всички изведнъж млъкнаха. Мрачният мъж отвърна глава към прозореца. А аз си помислих: понякога истината боли, но състраданието пак трябва да надделява.
И влакът продължи напред — натоварен не само с хора, а и с тежестта на мълчаливото разбиране.
Публикувано от Редакция „Новини Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
