реклама
Заглавие:
Необичайната воля на Александър Стърлинг
Александър Стърлинг бе принуден да признае: порасналият му син се интересуваше единствено от пиене с приятели — на тъй наречените от него партита — в компанията на съмнителни млади жени. Често се питаше: къде, кога изгубих от поглед единствения си син? И отговорът винаги беше един и същ. Цялото си внимание бе отдал на бизнеса, оставяйки възпитанието на детето изцяло на съпругата си.
Докато тя беше жива, Александър не забелязваше колко разглезен е станал Итън. Вярваше на жена си, която, задъхана от гордост, му разказваше какъв прекрасен син имат, какви успехи постига в училище и колко приятели има. После жена му си отиде и Александър се сблъска с жестока реалност. Бяха минали четири години от завършването на Итън, а той все още „си търсеше работа“, а междувременно успешно прахосваше пари. Всеки път, когато Александър се опитваше да говори с него разумно, чуваше едно и също:
— Татко, не ми чети лекции. За работа ще имам предостатъчно време. Нали ще ми осигуриш прилично местенце в твоята компания, нали?
И добавяше с подигравателна усмивка:
— Може би в борда на директорите.
След поредната цинична реплика на Итън се роди това странно завещание — документ, който изненадващо озадачи семейния адвокат.
— Господин Стърлинг, разбира се, ваше право е да поставяте каквито пожелаете изисквания към наследника си — каза г-н Томпсън, повече от двайсет години адвокат на фамилията, като препрочиташе текста с нескрито удивление. — Но не мислите ли, че условията на завещанието са малко необичайни и… сурови?
Александър само вдигна рамене.
— Какво да се прави. В крайна сметка на вас поверявам да осигурите точното изпълнение на условията, които съм поставил.
Адвокатът го погледна отново изпитателно и му мина мисъл: говори така, сякаш се сбогува. Но на глас каза само:
— Разбира се, г-н Стърлинг. Това е част от задълженията ми.
Около половин час по-късно се разделиха.
Седмица след това Александър Стърлинг почина. Получи масивен инфаркт и не успя да стигне до болницата.
Г-н Томпсън беше адвокат на семейството през последните дванайсет години. Познаваше добре фамилията, беше наясно с делата на покойника и отлично разбираше какъв син е възпитал този умен, компетентен и решителен баща. Въпреки това текстът на завещанието го порази. Не можеше да си спомни подобни условия в цялата си практика. Дори се опита да се постави на мястото на Александър Стърлинг и да си представи как би постъпил самият той. Призна си: не ми стигат нерви за това. Синът му явно го е довел до крайност.
Междувременно наближаваше датата за огласяване на завещанието. Както беше по ред, г-н Томпсън уведоми всички лица, споменати в документа, за деня и часа. Итън дойде пръв. Както винаги самоуверен до арогантност, седна на посочения стол, кръстоса крака и се вторачи в адвоката, чакайки да отвори заветния плик.
Но г-н Томпсън не бързаше. Итън изчака още минута и попита:
— И какво точно чакаме?
— Още едно лице, което е споменато в завещанието — отвърна спокойно адвокатът.
— Какво друго лице? — Итън не направи дори опит да скрие раздразнението си. — Нали аз съм единственият наследник?
— Търпение, г-н Стърлинг — остана невъзмутим г-н Томпсън. — След минута-две ще разберете всичко.
Итън щеше да възрази, но в този момент вратата се отвори и в кабинета влезе млада жена.
— Добър ден, закъснях ли?
— Не, не, пристигнахте точно навреме. — Адвокатът посочи стола срещу Итън. — Моля, седнете.
Когато непознатата седна, г-н Томпсън се поколеба за миг и най-сетне заговори:
— Дами и господа, поканих ви за огласяването на последната воля на г-н Александър Стърлинг. Завещанието е написано лично от него и към момента на подписването му той беше с бистър ум и добра памет. — Говореше тихо, спокойно, уверено — по навик. — Позволете ми да пропусна преамбюла и да премина към същинската част.
Младите хора не възразиха и четенето започна.
— Цялото движимо и недвижимо имущество, ценни книжа и парични активи — започна да изрежда г-н Томпсън — завещавам на сина си, Итън Александър Стърлинг.
На тези думи по лицето на младежа се плъзна самодоволна усмивка.
— Е, кой ли се е съмнявал — подхвърли към адвоката. — А тя какво прави тук? — махна пренебрежително към непознатата срещу него.
— Моля, не прекъсвайте. — Г-н Томпсън му хвърли характерния си строг поглед, който веднага го укроти. — Завещавам на сина си, Итън Александър Стърлинг, при условие че сключи граждански брак с Анастасия Милър и живее с нея не по-малко от пет години. Ако по някаква причина бракът бъде прекратен преди изтичането на посочения срок, независимо по чия инициатива, цялото ми имущество и активи, включително личният доверителен фонд, учреден от мен и съпругата ми, се прехвърлят на благотворителната фондация на името на Хоуп Стърлинг. Бракът трябва да бъде регистриран не по-късно от един месец от датата на огласяването на това завещание.
Докато адвокатът четеше волята на бащата, лицето на Итън се издължи и посиня на петна. Накрая, побелял от ярост, не издържа и изкрещя:
— Брак на сляпо ли? Откачил е!
Г-н Томпсън търпеливо изчака, докато кипящият наследник изчерпи запасите си от емоции, и невъзмутимо продължи:
— След регистрацията на брака единоличното управление на фондацията преминава в ръцете на законната съпруга на Итън Александър Стърлинг, тоест на Анастасия Стърлинг.
— Не, категорично съм против! — не се стърпя Итън, но адвокатът не обърна внимание на изблика му.
— Контролът по стриктното изпълнение на завещанието поверявам на адвоката, г-н Томпсън. Това е всичко.
Той се спря и се обърна към Итън.
— Запознай се с годеницата си, Анастасия Милър. — Г-н Томпсън посочи младата жена.
В кабинета увисна тишина. Накрая по-младият Стърлинг промълви кухо:
— Това не е завещание, а робство. Не възнамерявах да се женя поне още десет години. Не, ще оспоря завещанието в съда.
Г-н Томпсън се усмихна ъгловато.
— Както желаете, но трябва да разберете, че услугите на адвокати струват немалко, а на добри адвокати — много. Доколкото ми е известно, по сметката ви има съвсем незначителна сума. Достъпът до парите от доверителния ви фонд беше блокиран от г-н Стърлинг в момента на изготвяне на завещанието и ще бъде възстановен едва след регистрацията на брака. Така че, следвайки инструкциите на покойния, възнамерявам от този миг да пристъпя към контрол по изпълнението на волята му. А тъй като в завещанието е записано сватбата да се състои в рамките на месец, поканил съм служител от бюрото за бракове, който ще приеме и регистрира вашето заявление.
Итън наведе глава. Изведнъж с болезнена яснота осъзна, че наследството, което чакаше с такова нетърпение, за миг се превърна в мираж. Беше дошъл на огласяването в приповдигнато настроение, предвкусвайки партито, с което ще отпразнува достъпа си до богатството. А ето какво излезе. Завещанието се оказа капан, чиято врата хлопна веднага щом адвокатът приключи четенето. Татко, хубав номер ми скрои, помисли мрачно Итън, разбирайки, че адвокатът си знае работата и е безсмислено да се опитва да се пазари.
Междувременно г-н Томпсън помоли секретарката си да покани чакащата служителка. Беше жена на средна възраст, която погледна наследника и годеницата му с нескрито любопитство. Г-н Томпсън разбра, че и за нея това е първи подобен случай. Не им отне повече от петнайсет минути да попълнят заявлението, да го регистрират и да насрочат дата за сватбата.
Анастасия седеше край леглото на по-малката си сестра и плачеше. Беше се научила да преглъща сълзите, за да не ги вижда Лана. Сестра й умираше, а тя — Анастасия — не бе в състояние да помогне. Семейството им просто нямаше пари.
Бяха трима: майка й Лора, по-голямата дъщеря Анастасия и малката Лана. Анастасия помнеше време, когато Лана още я нямаше. Тогава пак живееха трима, но баща й беше с тях. Висок, хубав, с буйнокъдрава тъмноруса коса и сияйни сиви очи. Така си го спомняше: весел, общителен, работлив. Обичаше майка й и самата Анастасия. И колко нетърпеливо чакаше раждането на втората си дъщеря. Съседката, мисис Марина, се усмихваше: някои мъже не чакат така синовете си, както Пол чака дъщеря си. Баща й превърна завръщането на майка й от болницата в истински празник.
Всичко се промени, когато лекарите поставиха на Лана диагноза — вроден сърдечен дефект. Диагностика, лекарства, болници, процедури — безкраен кръг. Понякога момиченцето се оправяше. Оживяваше, смехът и нежният й глас изпълваха дома. Но тези периоди не траеха дълго. Следваше нов пристъп и всичко започваше отначало. При един такъв завой баща й не издържа.
— Съжалявам, Лора — каза една вечер, — но повече не мога. Нямам пари, нямам сили да изкарвам.
Стана и влезе в спалнята. Когато излезе, държеше пътна чанта.
— Тате, накъде? — изплака Анастасия, хвърляйки се към него.
Вместо отговор я прегърна силно. Целуна челото й, бузите й и прошепна:
— Прости ми, дъще, ако можеш.
Взе чантата и си тръгна. Повече не се върна.
Майка й получаваше издръжка, но тя беше катастрофално малка. Пое още работа, допълнителни смени и странични ангажименти. Когато Анастасия завършваше университета, състоянието на Лана рязко се влоши. За да помогне на майка си, Анастасия започна работа като помощник-счетоводител във фирма.
След пореден пристъп сестра й постъпи в болница. Лекарите заявиха: медикаментите не помагат.
— Нужна е операция — казаха.
— Съгласна съм — погледна ги майка й с надежда.
— Съгласието не е достатъчно — отвърна лекарят, видимо трудно. — Във вашия случай операцията е иновативна. Може да се извърши само в клиника в Чикаго. Не се покрива от застраховка и засега е само на платена основа.
Назова сумата, и Анастасия видя как гърбът на майка й се прегърби, а лицето й помръкна. Такива пари никога няма да имат. Анастасия разбра: това е краят. Лана е осъдена, а тя — по-голямата й сестра — няма как да помогне.
— Анастасия Милър, бих желал да поговорим насаме.
Тя се обърна. В стаята се беше появил непознат, мъж на около петдесет. Забеляза скъп костюм под бялата престилка. Не е лекар, помисли си Анастасия и го последва навън.
— Позволете да се представя. Г-н Томпсън, адвокат. Разполагам с последната воля на г-н Стърлинг и съм упълномощен да ви запозная с нея. — Покани я да седне на дивана в зоната за отдих и седна до нея. Смаяната Анастасия гледаше как той отваря куфарчето и вади документи. — Това е завещанието на покойния г-н Стърлинг. — Мъжът започна да обяснява съдържанието им в най-малки подробности. Колкото повече слушаше, толкова по-нереално й се струваше всичко.
— Какво ще кажете? — попита адвокатът.
Анастасия зададе най-важния за нея въпрос:
— Но защо аз?
— Не знам, г-жо Милър. Клиентът не ме е въвеждал в тези подробности.
— А как е научил името ми?
Г-н Томпсън сви рамене.
— И това не ми е известно. Г-н Стърлинг уточни личните ви данни, каза в коя болница е сестра ви и ме инструктира да следя за стриктното изпълнение на условията.
— Разбирате, че това е някаква безсмислица. Или някой си прави шегички с мен?
Адвокатът поклати глава.
— Съгласен съм, условията са, меко казано, необичайни, но няма измама. Всичко е съвсем сериозно и напълно почтено.
— Но как така? Да се омъжа за напълно непознат, за да получи наследство? Не, не съм съгласна.
— Не бързайте с отказа. Към завещанието има приложени инструкции. Една от тях гласи, че веднага след подаването на заявлението в бюрото за бракове по сметката ви ще бъде преведена сума, която покрива разходите за операцията, както и пътуването и настаняването. — Замълча и добави по-бащински: — Съветът ми е да приемете. Това е реален шанс да спасите сестра си. Може и никога да не се повтори. Още повече че бракът ще бъде фиктивен. Г-н Стърлинг не е поставил условие за раждане на деца.
Анастасия затвори очи. На едната везна беше животът на Лана, на другата — нейните чувства. В крайна сметка какво губя? Сделка е. И сякаш изгодна, щом бракът е само за пред хората, разсъди тя.
Г-н Томпсън не я пришпорваше, разбирайки бурята, която се вихри в душата й. Накрая, въздъхнала, каза:
— Добре, съгласна съм. Какво се изисква от мен?
— Мога ли да си вървя? — попита мръсно настроен Итън след като служителката си тръгна.
— Да, г-н Стърлинг. Как предпочитате да получите нотариално заверено копие от завещанието — ще минете да го вземете или да го изпратя с куриер?
— Все тая — промърмори Итън и, изстисквайки едно довиждане, напусна кабинета.
Г-н Томпсън и Анастасия го проследиха с поглед. Когато вратата се затвори, адвокатът се обърна към младата жена:
— Г-жо Милър, продължаваме по инструкциите на г-н Стърлинг. Имате ли телефона на лекуващия лекар на сестра ви?
Анастасия кимна, прелисти в телефона и продиктува номера. Минута по-късно г-н Томпсън вече разговаряше с лекаря. Без да навлиза в подробности, заяви готовност да преведе средствата и уточни кога пациентката може да бъде преместена в Чикаго.
— И така, г-жо Милър — каза след разговора, — щом получа данните на клиниката и потвърждение, че са готови да ви приемат, необходимата сума ще бъде преведена по сметката на болницата. Пътните и разходите по престоя също ще бъдат прехвърлени по вашата сметка. — Видя сянка да пробягва по лицето на Анастасия и побърза да я успокои: — Не се тревожете. Г-н Стърлинг ми остави съответни инструкции. Всичко ще бъде платено изцяло. Преводите са ежемесечни, но, разбира се, от вас се очаква добросъвестно да изпълнявате задълженията си.
Анастасия кимна.
— Можете да разчитате на това.
— Отлично. Повярвайте, сестра ви ще се оправи. Най-важното е операцията да мине успешно. Клиниката има добра репутация. Настройте се позитивно и се пригответе за сватбата.
— За каква подготовка говорим? Няма да има сватба — каза спокойно Анастасия.
Документите изпаднаха от ръцете на адвоката от изненада. Младата жена, забелязвайки реакцията му, се усмихна:
— Тоест, няма да има ресторант и банкет, а само скромна регистрация. Не е минала и година от смъртта на бащата на г-н Стърлинг, най-добре е да не правим пиршества. И честно казано, не ми е до празненства. В завещанието не пише нищо за грандиозно тържество.
Г-н Томпсън облекчено въздъхна и потвърди:
— Не, такива условия няма. Ваша воля е да се откажете от ресторант и гости. Сигурен съм, че г-н Стърлинг ще се съгласи. Поне ще му предам доводите ви.
До вечерта на следващия ден Анастасия изпрати Лана за Чикаго. С нея летяха майка им, лекар и медицинска сестра. Като се отчете спецификата, болницата организира медицински полет, така че малко повече от час по-късно линейка посрещна хеликоптера на летището в Чикаго. Майка й се обади късно вечерта:
— Добре сме. Вече подготвят Лана за операция, утре ще я направят. — В гласа й трептеше вълнение.
Месецът прелетя. Истинска подготовка за сватба нямаше, само г-н Томпсън убеди Анастасия да мине през няколко булчински салона и да си хареса рокля. Тя не купи рокля, а избра светъл панталонен костюм. Адвокатът я разбра и не настояваше. Итън също не проявяваше ентусиазъм. Купи първия срещнат костюм, без да го пробва, с риза и обувки. И без това имаше достатъчно костюми, но адвокатът настоя:
— Г-н Стърлинг, струва ми се, че точно вие трябва да сте най-заинтересован от церемонията. Напомням: от вас зависи дали ще получите наследството или ще останете без нищо.
Аргументът бе железен.
На излизане от магазина си спомни за халките. Искаше да игнорира мисълта, но благоразумно реши, че упоритият адвокат така или иначе ще го прати при бижутер.
— Г-н Томпсън, какъв размер пръстен да взема за булката? — звънна му.
— О, проява на инициатива? Похвално. — Итън усети усмивката му по телефона. — Не знам размера, но ще го разбера и ще ви върна обаждане.
Оказа се осемнайсети и Итън се прибра с две халки. На въпроса на продавачката какво би му предложила, отговори безразлично:
— По ваш вкус. — А после се усмихна: — Значи на ваш вкус?
Вкусът на красивата продавачка се оказа отличен. И цената — също.
Малко преди деня на регистрацията г-н Томпсън дойде при Итън.
— Покажете ми стаите, които сте подготвили за Анастасия.
— Нека си избере която и да е гостна — изръмжа наследникът. — Имаме пет-шест.
— Не, не, не, млади господине, това няма да стане. Подгответе поне три: спалня, гардеробна и кабинет. И не ме гледайте така. След сватбата г-жа Милър ще оглавява благотворителна фондация и естествено ще се налага да решава въпроси и от дома. Не може да затрупва с документи спалнята, нали?
— Но има кабинет на баща ми — опита се да възрази Итън.
Г-н Томпсън само вдигна вежда.
— А вие, г-н Стърлинг, изобщо не планирате да работите? Може ли да попитам как възнамерявате да живеете следващите пет години?
В гласа му прозвуча явна ирония, а по-младият Стърлинг не намери отговор.
— Ще се върна след седмица да проверя условията, които сте създали за младата си съпруга — каза сухо адвокатът.
Итън знаеше, че ще дойде, затова разпореди нужните промени.
Регистрацията мина рутинно. Освен младоженците присъстваха двама свидетели и г-н Томпсън. След като всичко приключи и формалностите бяха изпълнени, Итън доведе съпругата си в бащиния дом, показа стаите й, разходи я из двата етажа и се прибра в собствената си стая. И имаше достатъчно разум да не излиза с приятели същата вечер — не искаше градът да зашуми, че бракът му е бутафория.
Останала сама, Анастасия се огледа объркано и се разходи из отредените й помещения. Усети как й прииждат сълзи на жал към себе си, но застана пред огледалото и строго каза на отражението си:
Събери се, Анастасия. Не е моментът. Предстои ни да играем щастлива съпруга цели пет години. Тези пари трябва да се изработят.
Първият порив на Итън бе да излезе и да гуляе до сутринта. Но след размисъл се отказа. Не, съвестта не се беше събудила. По-младият Стърлинг просто не знаеше как адвокатът ще тълкува постъпката му. И се страхуваше от него. Освен това се оказа, че освен завещанието, баща му е оставил няколко запечатани писма и инструкции, които г-н Томпсън смяташе да изпълни с пълна сериозност. Ами ако сред тях имаше и указание къде да прекара първата брачна нощ? Не си струва риска, промърмори той.
Значи татко създаде проблеми. Да принуди единствения си син да се ожени за някаква непозната. Откъде я изрови? Е, поне не е грозна, заключи. В кантората Итън почти не я беше огледал: първо беше уверен, че е единствен наследник, а после, щом чу условията, преживя такъв спектър емоции, че не му беше до булката. Едва на самата регистрация я погледна истински. Беше се облякъл бавно, караше без да бърза, за първи път в живота спазвайки всички правила, и пристигна в бюрото нарочно със закъснение, за да я подразни. Да почака. Каква изненада — г-н Томпсън и свидетелите бяха там, но момичето — не. Отказала. Няма да има регистрация, проблесна радост, но веднага го заля страхът: а наследството?
Свидетелите не познаваше. Сигурно хора от кантората. Не го интересуваше. Интересуваше го друго: къде е булката? Едва кимнал за поздрав, попита. Устните на адвоката се извиха в едва забележима усмивка:
— Щом младоженецът си позволява да закъснее с четвърт час, сам Бог е наредил булката да закъснее толкова.
Итън сдържа зъби. Наложи се да чака още половин час. Нервничеше, поглеждаше към адвоката, а той — напълно спокоен. Уговорили са се, изприщи се Итън, но премълча. Не искаше пак да се натъкне на тънката ирония. Най-сетне пристигна такси. Г-н Томпсън веднага излезе, отвори вратата, помогна на Анастасия да слезе и я доведе при младоженеца. Итън се учуди. Очакваше кукленска фигура, удавена в тюл, със свенливо було. Вместо това към него вървеше висока, привлекателна млада жена в елегантен панталонен костюм в цвят шампанско, подчертаващ стройната й фигура. Нямаше сложна лакирана прическа, плод на двучасов труд. Подстригана модерно и подредено, прическата й стоеше чудесно и хармонираше с облеклото. Той неволно пристъпи към нея. Анастасия се държеше уверено. Спокоен поглед от сиво-зелени очи, плавни, премерени движения, мек и кадифен глас. Хм, не е зле, заключи Итън. Приятно е човек да бъде видян с такава жена, макар и само за пред хората.
По време на церемонията му се наложи да преглътне още няколко неприятни момента. На традиционния въпрос дали приема Анастасия за своя съпруга, той отговори механично:
— Да.
Но булката на подобен въпрос не побърза. По гърба му пропълзя хлад. Пауза се проточи дотам, че служителката бе принудена да повтори. И едва тогава Анастасия произнесе заветното да. Но как го каза — сякаш му оказваше голяма чест. Хм. Характер има, заключи Итън. Интересно откъде баща ми я изрови?
Анастасия надникна в гардеробната. В просторната стая скромно стоеше куфарът с вещите й — по нареждане на г-н Томпсън бяха го донесли по време на регистрацията. Едва бе успяла да се преоблече, когато се почука. На прага стоеше жена около петдесетте. Извини се и попита дали госпожа Стърлинг ще вечеря. Младата жена щеше да откаже, но гневното къркорене на стомаха промени плановете.
— Благодаря, слизам след минутка.
Искаше да иде в кухнята, но жената я спря:
— Ще ви сложа в трапезарията. Елате, ще ви покажа.
Анастасия спря на прага на не просто просторна, а прекалено голяма зала. В средата — огромна маса, наоколо — множество столове. По стените — шкафчета и витрини с прибори.
— А г-н Стърлинг къде е?
— Каза, че не е гладен и помоли да не го безпокоя — въздъхна жената и я погледна. — Сега ще ви сложа.
Анастасия отново огледа залата. Представи си как ще седи сама на гигантската маса и й стана неловко.
— О, няма нужда, ще вечерям в кухнята.
— Как така? — озадачи се жената.
Но Анастасия вече беше излязла. Там, в кухнята, се запознаха. Жената се казваше Татяна. Работеше в дома на Стърлинг близо четвърт век и управляваше домакинството. Под нейно ръководство работеха готвач, градинар, портиер, шофьор и камериерка.
— Има и охрана, но те докладват директно на собствениците — поясни тя.
Анастасия я хареса; малко й напомняше майка й и това стопли сърцето й. А Татяна от своя страна веднага привърза към младата господарка и наум си обеща да я пази и да не позволи на ветровития съпруг да я обижда.
Сутринта след сватбата започна с посещение от г-н Томпсън.
— Идвам за вас, г-жо Стърлинг. Къде можем да поговорим?
Анастасия го заведе в кабинета си. От неизменната си чанта адвокатът извади документи.
— Моля, запознайте се. Това са документите на благотворителната фондация на името на Хоуп Стърлинг. От днес вие сте неин ръководител. Смятам, че до обяд ще имате време да ги прегледате. След това ще дойда да ви взема, ще отидем в офиса и ще ви запозная с екипа.
Поговориха още малко и той си тръгна.
Анастасия се потопи в четене: устав, цели, програма, план за изпълнение, отчети за кампании и оказана помощ, счетоводни справки. Толкова се увлече, че не усети как половин ден отлетя. После, както обеща, г-н Томпсън я взе и я заведе в офиса.
Смяната на ръководството беше изненада. Очакваше се да стане, но служителите бяха сигурни, че фондацията ще поеме синът на Александър Стърлинг. Появата на младата жена предизвика истински шок, още повече че никой не знаеше за сватбата. Изключение беше финансовият директор, г-н Рейнолдс — приятелски близък с Итън, — но дори за него назначаването на Анастасия бе новина.
Тя обаче се хвърли в работа. Ако първоначално възнамеряваше да се отнесе формално, постепенно промени решението си. На хората им трябваше помощ, а те не бяха виновни, че тя е в такава ситуация. Дойде денят, когато покани г-н Рейнолдс и го предупреди, че ще направи внимателна проверка на счетоводната документация.
— Интересува ли ви нещо конкретно? — попита високомерно той.
— Интересува ме абсолютно всичко — отсече Анастасия.
Реакцията му не й хареса и именно тя я накара да задълбочи анализа. За щастие икономическото й образование помагаше. Резултатите бяха обезкуражаващи. След няколко дни педантична работа Анастасия установи, че от сметките изчезват големи суми. Седмица по-късно схемата й се разкри напълно, а в центъра стоеше г-н Рейнолдс. Масщабът бе потресаващ. В шестте месеца след смъртта на Александър Стърлинг той успял да източи над милион от фондацията — главно чрез разлики в доставки. Отпускаха се средства за скъпа апаратура и лекарства, а реално се купуваха евтини аналози. Ако в началото Анастасия се съмняваше, посещения в няколко болници, на които фондът беше помогнал, й дадоха документални доказателства.
Тя се опита да разбере дали съпругът й знае за кражбите. Г-н Томпсън я бе предупредил, че двамата са приятели. Много й се искаше да вярва, че Итън не е паднал толкова ниско. Но скоро, проследявайки движенията по сметки, се увери: част от средствата са преведени по сметката на Итън. Толкова сигурен се чувствал в наследството и бъдещото управленско място, че дори не си беше направил труда да прикрива следите.
— Изобщо ли не разбираш какво правиш? — опита се да говори с него вечерта. — Схемата ви е престъпление.
— Какво престъпление? Да не си се побъркала? Тази фондация е организирана от майка ми. Щом родителите са решили да харчат пари за непознати, са длъжни да помогнат и на собствения си син в трудна житейска ситуация. Дори от гроба — изсмя се злобно Итън.
Анастасия онемя от цинизма му. Дори не се постара да отрече кражбата.
— Пропусна нещо. Фондацията наистина е организирана от Хоуп Стърлинг, но парите по сметките са на други хора. И фондът им отчита ежегодно всеки похарчен долар. Разбираш ли какво си направил?
Итън погледна разгневената Анастасия. Хм, образована се оказа, помисли си, а на глас нехайно хвърли:
— Остави ме на мира. И не ме занимавай с това повече. Защо се буташ, където не те викат? Не можеш ли да си седиш кротко пет години? Да не мислиш, че след като наследя всичко, ще те оставя дори за час? Мечтай си. Не си само фалшива жена, фалшив директор си.
Свиркайки популярна мелодия, доволен от себе си, Итън напусна хола и след минути се чу как изкарва колата от двора.
Може и да съм фиктивна съпруга, но директор станах по закон, следователно носа отговорност, разсъди Анастасия. Не знаеше какво да прави. По-точно — знаеше, че трябва да подаде сигнал в прокуратурата и да бъде образувано дело. Още повече че старшият Стърлинг го няма и никой няма да покрива Итън и Рейнолдс. Но я плашеше дали действията й няма да се отразят на сестра й. Да, операцията беше успешна. Лана се чувстваше по-добре според очакванията. Но й предстоеше възстановяване и рехабилитация, а майка им трябваше да живее в големия град. За да не са напълно зависими от парите на Стърлинг, майка й си намери работа — както в родния град — старша сестра в същата клиника, където беше Лана. Но заплатата не покриваше всичко. След дълги размисли Анастасия реши да не рискува. Засега няма да натиска. Нека сестра й укрепне, окончателно оздравее. Когато лекарите потвърдят, че опасността е отминала, ще предаде документите на прокуратурата. Съвестта не я гризеше. Бракът отначало беше сделка. Няма да създава проблеми, защото бащата на някакво богаташко момче решил да му даде урок. В крайна сметка за Анастасия по-ценни бяха животът на Лана и собствената й репутация.
От първия ден младоженците живееха паралелни животи. Световете им се пресичаха само на събития, на които етикетът не допускаше да се появят отделно; иначе бяха двама непознати под един покрив. Когато на следващия ден след сватбата Итън научи от камериерката, че г-н Томпсън е идвал при Анастасия, говорили са и тя после е чела някакви документи, младежът се напрегна. Започна се, помисли гневно. Когато тя слезе за обяд, реши да говори с нея — макар и фиктивна — все пак съпруга.
— Анастасия, мога ли да се обръщам така?
— Можеш дори на ти. В крайна сметка сме съпрузи.
— Чудесно, че го разбираш. Тъй като сме съпрузи, нека се споразумеем.
— За какво?
— Че следващите пет години просто ще се търпим. Периодът не е кратък, затова предлагам да не си усложняваме живота.
Анастасия мълчеше и Итън продължи:
— Условията са съвсем прости. Ти не се бъркаш в моя живот и дела, аз — в твоя.
— А ти имаш ли дела? Чух, че си като щуреца от баснята — само играеш и пееш.
На Итън му секна дъхът от тази дързост. Беше готов да избухне, но мечът на наследството висеше над него. Кой знае какво може да й
— хрумне — може още утре да реши да подаде за развод. Насили се да се овладее и изстиска през зъби:
— Е, не всеки може да е мравка.
Това беше първият и последният му опит да сключи примирие с наложената му съпруга.
Следващият неприятен разговор дойде след около месец. Неясно как, но жена му беше разровила схемите му с мистър Рейнолдс. И го беше направила толкова умело, че за пореден път успя да го изненада. Тогава Итън бе принуден да признае пред себе си, че е подценил Анастасия, но вместо да чуе думите ѝ, просто беше груб — за да покаже независимост. След този разговор Анастасия не повдигна темата за финансовите машинации и той се възприемаше за победител.
Няколко дни по-късно обаче Рейнолдс се обади.
— Господин Стърлинг, уведомявам ви: повече преводи няма да има.
— Не разбирам, защо?
— Първо, жена ви пое личен контрол върху изпълнението на всички договори и операции — последва пауза. — И второ, от днес съм освободен поради загуба на доверие.
— И ти се съгласи с нея? Тя нищо не разбира от делата на фондацията.
— Опитах да си отстоя правата, но вашата Анастасия сложи пред мен дебела папка и сладко ме попита кое предпочитам: тихо да подам оставка или да пиша обяснения до прокуратурата за пране на средства. Итън, не бива да я подценяваш.
— Но на мен ми трябват пари. Особено сега, когато нямам достъп до поверителния фонд.
— Съжалявам, приятелю, тук не мога да помогна.
Итън не очакваше подобно развитие и не измисли нищо по-добро от това да забрави, че е женен. Щом тя решила да проявява характер — добре, той щеше да покаже кой командва в тази къща. От този ден животът му се превърна в безпаметен водовъртеж: купони, пиянства, карти. Появи се и любовница, с която изчезваше за седмици. Анастасия се стараеше да не обръща внимание. Тя се хвърли в работа и приключенията на фиктивния ѝ съпруг я интересуваха малко. Основното беше към нея да няма претенции. Преводите към клиниката и по сметката ѝ вървяха ежемесечно, без закъснения.
Но когато необузданият Итън доведе любовницата си у дома, заявявайки че ще живее там, Анастасия не издържа и се обади на семейния адвокат.
— Господин Томпсън, утре подавам за развод. Много изтърпях, но всичко има граници.
— Какво се случи?
— Итън настани любовницата си в бащината си къща. Добросъвестно спазвах условията, правех се, че не виждам изцепките му, но това повече не мога да търпя. Някаква просташка девойка да ме унижава? Не, благодаря.
— Къде е сега господин Стърлинг?
— В хола с приятелката си.
— Госпожо Стърлинг, успокойте се. Идвам веднага.
Мистър Томпсън се появи след час. Картината пред него бе тъжна. Напълно развилнелият се Итън се опита да му нахаква, но адвокатът невъзмутимо спря гърмящата музика и спокойно се обърна към наследника:
— Господин Стърлинг, упълномощен съм да ви уведомя, че госпожа Стърлинг подава за развод. Разводът ще мине бързо — тя не претендира за имущество и нямате деца. Но ви напомням: щом бракът бъде разтрогнат, цялото имущество преминава към благотворителната фондация. Междувременно ще предприема мерки за блокиране на банковата ви сметка и достъпа до поверителния фонд.
С обясненията му самодоволната усмивка се изтри от лицето на Итън. Адвокатът изчака да види ефекта и добави:
— Препоръчвам ви да започнете да си търсите работа и квартира. Времето ви е крайно ограничено — бих казал, никакво.
Томпсън се отправи към изхода и на прага, с лека усмивка, подхвърли:
— Да размените такова наследство за това момиче… поздравления.
Итън втренчено гледа в празното. Искаше му се да изкара злото си на някого, но нямаше на кого. Любовницата изчезна веднага след напускането на адвоката, слугите отдавна се бяха прибрали. Оставаше Анастасия, но по някаква причина не му се рискуваше с нея.
Когато мистър Томпсън отдалеч се обади на Анастасия и предаде съдържанието на разговора, тя само прошепна уморено:
— Благодаря.
— Сериозна ли бяхте за развода?
Последва тишина. Адвокатът не я пришпорваше. Накрая в слушалката прозвуча гласът ѝ:
— Много съм изтощена. Тази година беше неизмеримо тежка, а тази роля на съпруга ме изчерпа. Трябва ми почивка, да събера мислите си. Утре заминавам за Чикаго, вече купих билет.
— Добре. Пожелавам ви да си починете и да възстановите силите си.
На следващия ден Анастасия мина през офиса, остави нужните указания и след обед замина. Не видя Итън и не изпита желание да го търси. Обичаше влаковете — пътуването е по-дълго, но е чудесно да мислиш в ритъма на колелата. Тя мислеше за Лана, за майка им, за сделката. Искаше развод — до болка, — но страхът за сестра ѝ я спираше.
Рано сутринта беше вече в Чикаго и директно от гарата отиде в клиниката. Никого не беше предупредила, затова появата ѝ бе изненада. Слушаше веселия глас на Лана, а очите ѝ внимателно търсеха промяна по лицето ѝ — беше се освежило, болестта очевидно отстъпваше.
Неусетно в стаята се появи лекарят.
— Какъв е поводът за празник?
— Доктор Никълъс, това е нашата Анастасия, тя дойде — радостно подвикна Лана.
— Трябва да говорим — обърна се тя към него. — Имате ли минута?
— Разбира се. Да отидем в кабинета ми.
Разговорът беше дълъг. Тя трябваше да знае текущото състояние на сестра си, предстоящото лечение и колко време ще трае рехабилитацията.
— Добре, доктор Никълъс. Благодаря. А сега да уточним финансовата страна. Колко ще струва окончателното възстановяване?
— Сега не мога да кажа. Трябва да сверя с счетоводството.
— Моля ви, проверете. Ще остана поне седмица.
— Тогава ще се виждаме — в гласа му пробяга нотка радост, но Анастасия не ѝ обърна внимание.
При следващата среща докторът назова сумата — значително по-ниска от първоначалната, но все пак непосилна за Анастасия лично. О, Анастасия, ще трябва да отложим развода, каза си тя. Нищо — силни сме, ще издържим.
Двете седмици с близките ѝ отлетяха. През деня беше с Лана, а вечер — неочаквано — се появи поклонник: самият доктор Никълъс. Странно, но все намираше повод да я изпрати до наетия от майка ѝ апартамент. Маршрутът до високия блок с всеки ден ставаше по-дълъг. За тях двамата отдавна си бяха просто Анастасия и Никълъс.
В навечерието на отпътуването ѝ той изведнъж попита:
— Можеш ли да не си тръгваш?
— Не мога, Никълъс. Имам мъж, имам задължение.
Той я погледна право в очите.
— Не го обичаш.
— Защо мислиш така?
— Очите ти изстиват. Когато хората мислят за любимите си, в тях има особен блясък.
Анастасия отвърна поглед и почти без звук каза:
— Прав си. Не го обичам.
— Тогава защо не го напуснеш?
— Защото с парите на баща му се плаща лечението на Лана. И щом подам за развод, всичко свършва.
Никълъс замълча. На следващия ден тя тръгна към гарата, мина през отделението да се прости със сестра си и реши да види и лекаря, но него го нямаше. Опита да му звънне — не вдигна. Още няколко пъти — пак нищо. Не е било писано, въздъхна Анастасия и изтри номера.
Върна се и отново се хвърли в работа. Темата за развода не повдигна, а и мистър Томпсън не пита. Зимата връхлетя изведнъж — пухкав сняг и лек мраз. Лана се възстановяваше все по-добре, благодарение на редовните преводи рехабилитацията вървеше без паузи. За Нова година майка ѝ и Лана планираха да се приберат.
Анастасия въздъхна. Не ѝ се връщаше в чуждата къща. Още от двора разбра, че Итън има гости — и не сгреши. Полупияна тълпа бръмчеше, без да забележи пристигането ѝ. Тя постоя на прага, огледа вакханалията и се качи в стаята си. Бяха нужни само няколко минути да събере багажа и да повика такси. Незабелязано от никого излезе на улицата и, когато колата дойде, продиктува адреса на съда.
— Прости ми, Лана — прошепна.
Без предварително обаждане влезе при мистър Томпсън.
— Току-що подадох за развод. Разбирам, че оставям Итън без наследство и сестра ми няма да завърши пълния курс, но повече не мога да живея в този ад.
— Успокойте се, госпожо Стърлинг. Никой не ви обвинява. Пълната отговорност е на Итън. А относно вас — моят клиент остави ясни инструкции. Дори при развод лечението на Лана ще бъде платено до край, а вие, ако сте се справяли добре, ще продължите да ръководите фондацията.
— Защо? — едва прошепна тя.
— Моят клиент имаше дълг към вашия баща. Той спаси живота му с цената на собствения. Господин Стърлинг реши да върне дълга.
— Не е ли можел да го направи без този завещателен капан?
Томпсън въздъхна:
— Опитваше се да спаси сина си.
Шест месеца по-късно, когато Лана беше напълно оздравяла, Анастасия и Никълъс вдигнаха истинска сватба — с булчинска рокля, с приятели и близки, с онзи особения блясък в очите, който не лъже.
Художествен дисклеймър: Тази история е вдъхновена от истински събития и хора, но е художествено пресъздадена. Имената, детайлите и ситуациите са променени с цел защита на лични данни и литературно изграждане. Всякакви прилики с реални личности, живи или починали, или с реални случки са напълно случайни и непреднамерени.
Публикувано от Редакция „Новини Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
