реклама
В онзи ден се опитвах да остана спокойна и да ѝ дам личното пространство, което винаги ѝ обещавам. Но едно малко гласче в главата ми започна да пита: Ами ако? Ами ако се случва нещо, за което трябва да знам? Ами ако съм прекалено доверчива? Преди да се усетя, вече вървях бавно по коридора.
И когато стигнах до вратата ѝ, я побутнах съвсем леко, само колкото да се отвори на цепнатина.
В стаята звучеше тиха музика, а те двамата бяха седнали на килима със скръстени крака, заобиколени от тетрадки, маркери и задачи по математика.
Тя му обясняваше нещо, толкова съсредоточена, че едва забеляза как някой влиза. Гаджето ѝ кимаше и слушаше внимателно, напълно погълнат от математическите ѝ обяснения. Чинията с бисквитите, които си беше взела в стаята, стоеше на бюрото — напълно недокосната.
Тя погледна нагоре и се усмихна леко объркано.
Мамо? Търсиш ли нещо?
О, само исках да видя дали не искате още бисквити.
Ние сме добре, благодаря! — отвърна тя и продължи с онова, което правеше.
Затворих вратата и се облегнах на стената — наполовина засрамена, наполовина облекчена.
Точно тогава осъзнах колко често родителите си представят най-лошото, когато истината всъщност е прекрасно проста. Нямаше никаква тайна — само две деца, които си помагаха да учат.
Публикувано от Редакция „Новини Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
