реклама
Майката плачеше силно и молеше да я погребат до дъщеря ѝ, но когато се наведе по-близо, забеляза нещо и изкрещя от ужас 😨😱
В траурната зала цареше потискаща тишина. Белите стени и приглушената светлина обгръщаха роднини, приятели и близки, дошли да се сбогуват с младо момиче. Тя си бе отишла внезапно – след няколко дни висока температура и общо неразположение. Лекарите бяха казали: рядко възпаление на мозъка, довело до спиране на сърцето; реанимацията не успяла.
В ковчега момичето изглеждаше сякаш спящо: лицето ѝ спокойно, ръцете – скръстени на гърди. Майката стоеше над нея, неспособна да сдържи сълзите си. Отчаянието избухна в писък, който прониза залата и разкъса сърцата на присъстващите.
— Вземете ме с нея! — ридаеше жената. — Не мога да живея без нея! Погребете ме до детето ми! Не искам да дишам този въздух без моята дъщеричка!
Бащата я прегърна, разтърсван от плач. Роднини пристъпваха един по един, успокояваха, попиваха сълзи. Струваше се, че скръбта е толкова тежка, че самата реалност ще се пропука под нея.
И изведнъж…
Майката застина. На лицето ѝ се появи странено изражение. Тя се наведе по-близо до тялото, присви очи… и видя това… 😱😱 Стиснато прошепна:
— Почакайте… гърдите ѝ… тя… ДИША!
Паниката обхвана залата. Някои помислиха, че е мираж, породен от изтощение, болка, нервен срив. Но и други забелязаха леко, едва видимо движение – гърдите на момичето се издигаха и спускаха.
— Тя е жива! — извика някой. — Господи, тя е жива!
Докато едни стояха шокирани, други вече звъняха на спешна помощ. Лекарите едва не бяха съборени, когато пристигнаха. Провериха – има пулс. Налягането слабо, но стабилно. Момичето незабавно бе откарано в реанимация.
След денонощие – диагнозата: летаргичен сън. Рядко състояние, при което човек изглежда мъртъв, но жизнените функции работят в силно забавен режим – нещо като дълбока „хибернация“ с шанс за събуждане. Лекарят, прегледал я преди погребението, бил пропуснал слабия пулс; телесната ѝ температура почти се изравнила с околната, дишането било едва доловимо. Издали смъртен акт и започнали подготовката за погребение.
Ако не беше отчаяният майчин вик, ако не беше онзи прощален поглед… момичето щеше да бъде погребано живо.
Сега тя е в болница, в стабилно състояние, и с всеки ден се подобрява. Майка ѝ не се отделя от стаята и повтаря само едно:
— Това беше чудо. И го усетих… със сърцето си.
Публикувано от Редакция „Новини Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
