реклама
— Поне си сложи нещо отгоре, че плашиш хората с тези форми — проточи лениво Виталик, обръщайки се по корем и разхвърляйки пясък към мен. — Сериозно, мамо, на тази възраст и още в бикини?
Даша, без да вдига очи от телефона си, само леко кимна в негова подкрепа. Аз спокойно оправих презрамката на горнището и си спомних отражението си от сутринта — за своите петдесет и две години изглеждах повече от добре. Три тренировки седмично не бяха напразни.
— И какво точно те притеснява? — попитах спокойно, докато нанасях слънцезащитен крем и сякаш изобщо не обръщах внимание на подигравките му.
Той се подсмихна самодоволно. Очевидно му доставяше удоволствие, че наоколо има хора и може да се прави на интересен.
Цялата тази почивка бях платила аз — самолетни билети, хотел, храна, напитки, всичко до последната стотинка. А той, както обикновено, вече трета година „търсеше себе си“, лежейки по цял ден и разсъждавайки колко му е тясно в домашното ежедневие. Докато Даша работеше на две места, той предпочиташе да философства и да живее за чужда сметка.
Особено обичаше да говори високо, когато има публика — струваше му се, че така изглежда умен и уверен.
— Витале, може ли да донесеш вода? — тихо го помоли Даша.
— Ей сега… жега е. Нека мама се разходи, полезно ѝ е — махна с ръка той.
Аз бавно се изправих. Плажът беше шумен — деца се смееха, чайки крещяха, продавачи подвикваха. Перфектното място за малка развръзка, помислих си.
— Даш, кажи ѝ нещо, неудобно е! — продължи той вече по-високо, очевидно търсейки внимание. — Всички гледат!
Той обичаше да се изкарва по-интересен пред хората. Аз отдавна бях спряла да реагирам на игрите му. Дъщеря ми мълчеше, но ясно се виждаше, че се чувства неудобно.
Свалих леката си наметка и останах по ярък тюркоазен бански. Виталик дори се надигна на лакът, за да може следващата му „шега“ да се чуе още по-силно.
— Фу, бабка в бикини! — извика той на целия плаж.
Тогава аз просто се обърнах с гръб към него.
И в същия миг смехът му секна. Той рязко се свлече от шезлонга и с глух звук падна в пясъка, размахвайки нелепо ръце.
Не беше от загуба на равновесие. Просто беше шокиран от това, което видя на гърба ми.
Предната вечер бях минала през малко студио край алеята, където един майстор внимателно нанесе трайна боя по шаблон. Смя се до сълзи и накрая дори отказа да вземе пари, казвайки, че такова нещо няма да забрави.
С едри черни букви на гърба ми пишеше:
ВИТАЛИК, ЛЮБОВНИЦАТА ТИ СВЕТА ЧАКА ДА ѝ ПЛАТИШ САУНАТА. ТЪЩАТА ВЕЧЕ ЗНАЕ.
По-долу, с по-дребен шрифт:
P.S. ПАРИТЕ ЗА ПОЧИВКАТА СА СПРЕНИ.
На плажа настъпи тишина… а след това някой избухна в смях. После се засмяха и други.
— Мамо? — гласът на Даша леко потрепери.
Обърнах се към тях и към вече оживената публика. Виталик се опитваше да стане, заплитайки се в хавлията, а по лицето му ясно личеше паника.
— Това шега ли е? — изръмжа той. — Ти си прегряла!
Аз само се усмихнах. Телефонът му отдавна беше свързан с таблета, който беше оставил у дома. Конспирацията не беше силната му страна.
Хората вече не криеха усмивките си. Един мъж дори извика:
— Браво! — и вдигна напитката си, сякаш аплодираше представление.
Даша се приближи, взе наметката… но вместо да ме покрие, я усука в ръцете си.
— Наистина ли спря картата? — попита тя.
— Да. И обратните му билети също са отменени — отговорих спокойно.
Виталик окончателно се паникьоса.
— Вие сериозно ли? Аз нямам пари!
— Имаш Света — отвърнах аз. — Нека тя ти помогне. Нали е специалист по „логистика“.
Даша изведнъж се засмя — леко, освободено. После го удари с навитата наметка по краката.
— Махай се. Веднага.
— Даш, какво ти става?
— Вън! — гласът ѝ прозвуча толкова твърдо, че дори шумът на плажа притихна за миг. — И не се връщай в стаята. Ще си вземеш нещата от рецепцията.
Той огледа наоколо, търсейки подкрепа, но всички явно бяха на страната на „жената в бикини“. Скочи, грабна си чехлите и бързо се отдалечи под смеха на хората.
Когато всичко утихна, си поех дълбоко въздух. Гърбът ми вече гореше от слънцето, не от срам.
— Шрифтът е хубав — отбеляза Даша, оглеждайки надписа. — Малко готически, нали?
— Майсторът се постара — усмихнах се.
— А как разбра за Света?
— Телефонът му беше свързан с таблета — обясних. — Толкова беше „тайната“.
Отново легнахме на шезлонгите. Шумът около нас постепенно стихна, хората се върнаха към своите занимания. Само една руса жена ми намигна и показа палец нагоре.
— Мамо, остана ли още крем? — попита Даша.
— Разбира се.
Сложих малко в ръката си и започнах да мажа раменете ѝ.
— А с Виталик какво ще правиш? — попитах тихо.
Тя погледна към морето и се усмихна.
— Нека продължи да търси себе си. Но този път — на свои разноски.
Вечерта отидохме в ресторанта на хотела, поръчахме си риба на скара и бутилка вино. В стаята вече го нямаше — само един самотен чорап под леглото напомняше за него.
Когато дойде известие от банката за неуспешно плащане, аз само се усмихнах доволно и поръчах най-големия десерт.
Понякога най-хубавата почивка започва в момента, в който спреш да търпиш чуждата наглост.
И точно това разбрахме ние с Даша в онзи ден.
Тази история е вдъхновена от житейски ситуации, но е художествено пресъздадена. Имената и детайлите са променени с цел защита на лични данни.
Публикувано от Редакция „Новини Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
