реклама
Кладбището, където планът му се срина, а тя се роди отново
Тишината на уютната, задушна от плътно спуснатите завеси стая бе разсечена от лютивия мирис на скъпи цигари и от гласa на Рита – гъст и лепкав като меласа.
– Е, скъпи, наистина ли не можеш да ускориш процеса – проточи тя, лениво протягайки се и обвивайки ръце около врата на Стас, който бе изтегнат на възглавницата и замислено пускаше към тавана пръстени дим. Пръстите ѝ леко галеха косата му, но в този уж нежен жест прозираше нетърпение, почти изискване.
Стас се намръщи и отклони поглед. Зад прозореца бавно залязващо алено слънце обагряше стаята в тревожни, апокалиптични тонове.
– Рит, как си го представяш? Не искам да се озова зад решетките – отвърна раздразнено, смачквайки наполовина изтлялата цигара. Пепелникът иззвъня като ням укор. – Игрички с отрова или внезапни падания по стълбите са за евтини кримки. Веднага ще заподозрат нас.
– Аз изобщо не за това – гласът ѝ стана копринен, отровно-успокоителен. Тя се притисна до него и устните ѝ докоснаха слепоочието му. – Просто питам, нали не ти се търпи да се освободиш от нея? Да започнем нашия живот. Истински. Без вечния мирис на лекарства и болнична тъга. Не ти ли се търпи?
– А на теб – Стас се обърна по корем, погледът му – тежък и изпитващ – потъна в очите ѝ. – Обсъдихме това хиляда пъти и решихме, че за сега е по-добре да почакаме. Природата ще си свърши работата. Не ѝ остава много.
– Да, прав си, мой рационален мъж – въздъхна тя, но в очите ѝ светна студена искра. – Само че Олга не е проста. Разбира, че времето ѝ е ограничено, но щом диша – се бори. В характера ѝ е. Трябва само леко да я побутнем, да помогнем на тази… природа. Не виждаш ли? Докато у човека има и най-малка надежда, той се вкопчва в нея. А когато я няма… Осъзнаването, че си в тежест, че от теб чакат само едно – изяжда отвътре по-бързо от всяка болест.
Стас се замисли, загледан в любовницата си. Страстта им бе пламнала преди година – ярка и неудържима, като пожар в суха гора. Общата им мечта – да живеят заедно – се разбиваше според него в две непреодолими пречки: първо, да изостави умиращата си жена би било удар по репутацията – в техните среди това не се прощаваше; и второ, по-важното – всички материални блага: луксозният апартамент в центъра, колите, сметките, самият статус – принадлежаха на Олга. Той, Стас, беше просто до нея, сполучливо и красиво „приложение“. Всички опити да си „отхапе“ парче и да започне бизнес с нейните пари завършваха плачевно. Олга никога не упрекваше, само поклащаше тъжно глава: не е твоето, Стасик. Не е.
– Ти си ми истински психолог – горчиво се усмихна той. – Значи мислиш, че ако натиснем здраво, ако я накараме да се почувства напълно ненужна, излишна… може би сама ще реши да ускори процеса? Ще спре да се бори?
– Именно – устните ѝ се разтегнаха в усмивка без капка топлина. – Просто ѝ помогни да го осъзнае. Окончателно.
Стас се прибра призори. В апартамента миришеше на тишина и болест. В кухнята, под мъждукаща нощна лампа, седеше Оля. Беше като призрак – прозрачна, чуплива, загърната в износен халат.
– Защо си тук – попита, без да крие раздразнението си.
– Чакам те… Самичка ми е страшно. Къде беше – гласът ѝ беше тих, пресекващ шепот.
Стас я изгледа с откровено презрение, наслаждавайки се на жестокостта си:
– Длъжен ли съм да давам отчет? Или у дома ме чака здрава, цъфтяща жена, с която може да се говори не само за болести, хапчета и това колко ти е зле днес, а и за нещо интересно? За живота?
Оля наведе глава като след удар. Пръстите ѝ спазматично стиснаха ръба на халата.
– Прости, само попитах. – С нечовешко усилие се изправи, подпря се в стената и, без да вдига очи, се запъти към стаята си. Но Стас я настигна на вратата, внезапно сменил гнева с милост.
– Утре ще отидем на едно интересно място да се поразходим. Свежият въздух ти е полезен.
– А ще мога ли – учуди се Оля и в очите ѝ проблесна мъничка, слаба искра надежда. Отдавна не беше излизала отвъд балкона.
– Разбира се. Ще съм до теб, ще ти помогна – отвърна с меден, фалшив тон, от който по кожата лазят мравки.
– Благодаря, отдавна не съм се разхождала – прошепна тя, и в този шепот имаше такава беззащитна радост, че дори каменното му сърце се сви за миг. Но веднага прогони слабостта.
Стас самодоволно се ухили, загледан след нея. Отдавна му бе противно да влиза в стаята ѝ – царство на безизходица, пропито с мирис на лекарства и смърт.
Оля се разболя внезапно и стремително. Преди беше ураган – жена, която успяваше да свърши хиляда неща наведнъж, неуморима и енергична и вкъщи, и в работата. Но в един момент силите започнаха да я напускат. Първо го отдаде на умора, реши да полежи няколко дни. Дори ѝ стана малко по-добре. После последва рязък, страшен рецидив. Зад волана едва не помете хора на автобусна спирка, а след това изгуби съзнание.
Дойде на себе си вече в болницата. Оттогава започна безкраен маратон от изследвания, консилиуми. Най-ужасното и загадъчното – лекарите вдигаха рамене, неспособни да поставят точна диагноза. Беше като бавно, неразбираемо угасване.
Цяла година тя се бореше с невидим враг. Тази година за нея беше ад. Мислите за бъдещето не даваха покой. Обмисляше да продаде бизнеса. Делата чудесно движеше управителят ѝ Николай, но какво ще стане, ако тя умре? Стас моментално ще прахоса всичко – беше напълно безразличен към дело, градено с години. Тя се тревожеше за служителите, които можеха да останат на улицата. Да, можеше да планира, но слабостта и апатията я затъваха все по-дълбоко.
За да се разсее, Оля отвори лаптопа – единствения ѝ прозорец към света в самотните вечери. В пощата я чакаше писмо от Николай. Този малословен, надежден мъж бе поел управлението преди година, когато тя бе слегнала, и правеше всичко, за да не я тревожи.
Отвори писмото, зачете и усети как земята изчезва под краката ѝ. Николай пишеше неща, които би предпочела никога да не узнава. Препрочиташе редовете отново и отново, а всяка буква се врязваше в съзнанието като нажежена игла.
Отдавна подозираше, че Стас има друга. Беше готова да преглътне, да прости, да го отдаде на болестта си и неговата слабост. Но онова, за което разказваше Николай, беше чудовищно. Планът им с любовницата не просто да дочакат смъртта ѝ, а да я ускорят, сломявайки я морално, прозвуча като присъда. В очите ѝ, угаснали от болестта, проблесна познатата стоманена искра – същата, която се появяваше, когато рискуваше в сделка или вземаше съдбовно решение. А в края на писмото имаше още едно признание, от което ѝ секна дъхът – Николай ѝ признаваше чувствата си. Дълбоки, давни, сериозни.
Сутринта Стас рязко разхвърли вратата на стаята ѝ.
– Събирай се. Тръгваме.
Оля бавно вдигна поглед към него. В очите ѝ той с изненада видя не познатата покорност, а някаква нова, непроницаема дълбочина.
– Къде отиваме – попита спокойно, равнодушно.
– Ще разбереш – процеди раздразнено от внезапното ѝ спокойствие.
След кратки приготовления стигнаха мълчаливо до колата. Стас грубо ѝ помогна да седне, сам потегли рязко.
– Нещо си тиха днес, даже не се оплакваш. Да не би да не ти е зле – опита да я жегне.
– Какъв е смисълът? Та теб така или иначе това не те вълнува – отвърна тя, гледайки през прозореца към профучаващите улици.
Ръцете на Стас едва доловимо затрепериха. Водеше я на гробищата. Планът му беше прост и жесток: да я заведе там, сред гробове и тишина, и да изрече всичко. Да каже, че не може да дочака смъртта ѝ, че има друга, че цялото ѝ имущество ще премине към него. Искаше да види как последната ѝ надежда се разбива в прах. Шокът, според него, трябваше да си свърши работата.
Стигнаха бързо. Оля, опирайки се на ръката му, огледа с тревога безкрайните редици паметници.
– Защо ме доведе тук – в гласа ѝ се чу познатата стара боязън, и той радостно го улови.
– Ами… не ти остава много. Хайде избери си място, за да не се мъча после – каза с ехидна, жестока усмивка, вече неспособен да сдържа омразата си. – Гледай да е по-скромно. Така или иначе няма кой да го гледа.
Оля го гледаше, а той не откъсваше очи, наслаждавайки се на момента. Но очаквани сълзи, истерия, молби не последваха. Тя само дълбоко въздъхна и забеляза встрани позната кола на Николай. И сякаш нещо щракна вътре в нея.
– Добре, да видим – каза неочаквано твърдо.
Той се изненада, но не показа – реши, че е шок.
Стас от дете се страхуваше от гробища – животински, ирационален страх. На Рита никога не би го признал – щеше да му се присмее. Олга вероятно би го пожалила. Но сега, колкото по-навътре навлизаха между чернели от време камъни, паниката го обземаше. Ставаше все по-тихо, само вятърът шумолеше в сухите клони. Оля, странно, сякаш се разгряваше от мрачната разходка – стъпваше все по-уверено. В паметта на Стас изплуваха думите на колегите ѝ: по-добре не се захващай с Олга, ако се надяваш на нещо различно от това, което тя иска. Тогава той се усмихваше снизходително на крехката ѝ фигура, мислейки, че муха не може да нарани. Сега, гледайки съсредоточеното, строго лице, усети леден трепет.
Внезапно Оля спря на една от най-стари, обрасли алеи.
– Дойдохме – обяви.
Стас погледна в посоката, която посочи, и усети как кръвта му застива. Пред тях – поддържан, ограден малък парцел. Два нови, тъмногранитни паметника. На тях – издълбани техните имена: Олга и Станислав. И годините на живота, в които годината на смъртта и на двамата беше… текущата.
– Какво изобщо означава това – изсъска, настръхнал. – Болна шега ли е?
– Ти искаше да помисля предварително за мястото – обясни леденостудено, без капка предишна слабост. – Е, помислих. За всичко. За нас.
– А на мен това за какво ми е? Не смятам да умирам – гласът му пресече, ехтя по тихото гробище.
– Сигурен ли си – прозвуча ужасяващо спокойно. – Къде са ти обетите? И в скръб, и в радост, и до самата смърт. Щом живяхме заедно, да умрем в един ден – романтично е, не мислиш ли?
Погледна го изпепеляващо. В очите ѝ имаше нещо – студено, стоманено, безпощадно – което той никога не бе виждал. Това беше погледът на същата онази Олга-ураган, Олга-бизнесдама, която стрива конкурентите на прах.
– Много съм прощавала, Стас. Прощавах любовницата ти, прахосаните пари, равнодушието. Отдавах го на болестта си, на твоята слабост. Но да ме тикаш в гроба, да бързаш смъртта ми – ти и твоята… приятелка – не смейте. Ако не го разбереш сега, на секундата, ще легнеш под този камък много по-скоро, отколкото ти се струва. Повярвай ми.
Стас отстъпяше под погледа ѝ, гърбът му опря в студения гранит на чужд надгробен камък. Никога не бе виждал в жена си толкова решителност, сила и абсолютна, непоклатима власт. Разбра, че не блъфира. Знае нещо. Или може нещо.
– Много си позволяваш – опита се на присмех, но излезе жалко писукане. – Нищо вече не можеш. Просто ще си тръгна и ще те оставя тук. Дори до шосето няма да стигнеш. Хората ще помислят, че сама си го поискала. Че си свършила със себе си. Много логично.
Без да чака отговор, Стас се обърна и хукна, спъвайки се в камъни и задъхан от страх. Бягаше от пробивния ѝ поглед, надявайки се на утеха и опора у Рита. Не се обръщаше; струваше му се, че студените гранитни очи на паметниците го провождат с насмешка.
Оля го изгледа как си тръгва и силите, подхранвани от адреналин и ярост, внезапно я напуснаха. Тя приклекна върху студената земя при подножието на собствения си паметник, изтощена. В много неща Стас беше прав – тя беше на ръба. До нея безшумно се появи Николай.
– Оля, какво правиш на студа – гласът му, нисък и спокоен, прозвуча като балсам.
Тя вдигна глава и срещна благия, пълен с трепетна грижа поглед. Николай се усмихна и подаде ръка.
– Хайде. Сигурно си изморена. Да вечеряме – добави, помагайки ѝ да се изправи и внимателно настанявайки ръката ѝ на лакътя си, стопляйки ледените ѝ пръсти.
– В ресторант, както преди сто години – попита тя недоверчиво.
– Нима хората вече не ходят в ресторанти – усмихна се меко. – Или ти си разучила?
– Не съм била там цяла вечност. Сякаш в предишен живот.
– Прекрасно. Значи днес е първата нощ от новия ти живот. Къде да отидем – окуражи я, водейки към колата.
Оля се усмихна смутено и за пръв път от дълги месеци изражението ѝ озари изпосталялото лице:
– Може ли с руска кухня? Щи, пироги… Ненадейно ми се прииска нещо родно, просто.
Сама на себе си учудена, Оля усети как силите се връщат, изтиквайки ледената слабост. В уютен, непретенциозен ресторант, на масичка до камината, изведнъж разбра колко е гладна – чувство почти забравено, както и вкусът на нормална храна.
– Благодаря ти, Коля – тихо каза, когато сервитьорът остави пред тях димящи чинии. Ароматът на пресен хляб и наварени щи беше опияняващ. – Не знам кой друг би ме подкрепил така. Буквално ме извади от оня свят.
– Хайде, не говори глупости – смутено махна с ръка. – Даже си беше забавно, да ти кажа. Да закачаме табелките. Нещо като наше малко приключение – усмихна се. – А сега яж. Другите разговори – после. Сега задачата ти е да прогониш мрака и да върнеш руменеца.
След вечерята Оля почувства приятна, здрава умора.
– Кольо, закарай ме, моля те, у дома. Май мога да спя едно денонощие.
– Никакъв дом – категорично възрази Николай. – Там има само негатив, лоши спомени и нерви. В такива условия няма да се оправиш. Това не подлежи на обсъждане.
– Кольо, така или иначе няма да оздравея – тъжно каза, гледайки отражението си в тъмния прозорец. – Лекарите още не знаят какво ми е. Това… е нещо неизлечимо.
– Кой ти каза такова нещо – рязко я прекъсна. – Онзи, който чакаше смъртта ти? Или онзи некадърен лекар, когото той ти пробута? Докторът никога не е казвал, че е смъртоносно. Казваше „неясна етиология“, „автоимунно заболяване“, какво ли не – но не и смъртна присъда.
Оля се замисли. Наистина – думата „смърт“ никой не беше произнасял. Стас постоянно ѝ втълпяваше, че ѝ остава малко, че угасва, че трябва да се подготвя… Ден след ден методично ѝ го набиваше.
– Забрави вече за този човек – Николай положи длан върху нейната. Докосването му беше топло и уверено. – Имам по-добра идея.
– И накъде – с лек интерес попита Оля.
– Ще отидем у майка ми – предложи с топла, открита усмивка.
– У майка ти? Защо? Тя дори не ме познава – учуди се.
– У дома атмосферата е невероятна – по-добра от санаториум. Мирише на пайове, ябълки и спокойствие. Там оздравяват и безнадеждни, повярвай ми.
– Да отида при напълно непознат човек, и още в такова състояние? Звучи… глупаво – поколеба се.
– Много по-глупаво е да се върнеш там, където бавно, но сигурно те довеждаха до истински гроб – кротко, но настойчиво отвърна той.
По пътя Оля задряма – нямаше сили да спори. Не очакваше нищо добро, просто се остави на течението. Но видяното, щом свиха от главния път и приближиха малка къща, потънала в зеленина и цветя, накара сърцето ѝ да забие по-силно.
– Боже, Коля, колко е красиво – въздъхна възхитено, гледайки фасадата, обвита с лози, дима от комина, старото куче, което лениво мърдаше опашка на стъпалата.
Екатерина Евгениевна, майката на Николай, посрещна Оля не като чужда, а като отдавна изгубена, обичана дъщеря. Прегръдките ѝ бяха толкова искрени и грижовни, че Оля веднага усети – у дома е. Настаниха я в светла стая, залята от лунна светлина; скоро Николай почука, за да я покани на скромна, но невероятно вкусна домашна вечеря.
– Кольо, не знам какво да правя – призна му, седнала на ръба на леглото. – Не искам и не мога да се върна там. Но не мога и да остана тук. Не знам как да живея. Сутринта мислех, че ще умра, а сега… гробища, ресторант, майка ти… Главата ми се върти.
Николай приклекна пред нея, хвана слабите ѝ студени ръце и я погледна право в очите – в погледа му имаше такава непоколебима увереност, че ѝ стана по-топло.
– Знаеш ли какво ще направя? Ще те накарам да живееш. Дори да не ти се иска. Дори да се съпротивляваш. Всеки ден ще те храня с мамини пайове, ще те карам да дишаш този въздух и ще ти показвам, че животът е ето тук. И е прекрасен.
– Но…
– Никакви „но“ – прекъсна я мягко. – Пусни всичко. Пусни него. Пусни онзи живот. Наслаждавай се на настоящето. Никой не знае колко ни е отредено. Така че да започнем да ценим всяка секунда. От тази.
В същото време Стас седеше срещу Рита в хола ѝ. На масата – празни бутилки, препълнен пепелник.
– И какво, да я обявя за издирване – истерично крещеше. – Ако не намерят тялото, да чакам наследството с години? А ако е жива и просто е избягала? С твоя „лек“ намек? Всичко е разбрала!
– Нали сам казваше, че ѝ остава малко – хладно отвърна Рита, с погнуса отмествайки чашата. – И защо почна всичко това, щом не можеше да го доведеш до желания край? Трябваше да се увериш, че е мъртва. А ти се стресна и избяга като момченце. Сега… Оля ти превеждаше пари за „бизнеса“. Какво, и тях ги няма? Дори и за черни дни не отдели?
– Как да отделям, когато ти само знаеш „дай, дай, дай“ – изрева, подскочи, грабна първата попаднала дреболия от масата и я тресна в пода. – За глупавите ти чанти, за пътуванията ти! Махай се…
Излизайки от апартамента на Рита, Стас скочи в колата. Какво сега? Оля бе изчезнала, а телефона – взела със себе си. Опасно. Трескаво се опитваше да отгатне къде е.
Мина почти месец пълна неизвестност и тревога. Живееше в опустял, прашен апартамент, затънал в дългове и отчаяние. Веднъж, приближавайки се към дома, видя на тротоара Оля. Не повярва на очите си. Още слаба, но изправена. Лек грим подчертаваше скулите ѝ, а в очите гореше непознат блясък. Нещо оживено обясняваше на двама непознати мъже в делови костюми, показвайки към къщата.
Сърцето на Стас подскочи. Отлично, помисли си. Върнала се е. Сега всичко ще се нареди. Реши да изиграе добра мина при лоша игра. Изхвърча от колата, усмихна се сладникаво.
– Оленька! Скъпа! Къде беше? Полудявах от тревога!
Оля бавно обърна глава към него. Погледът ѝ беше абсолютно празен, студен като зимно небе. Гледаше го като недостоен насеком и също тъй бавно се извърна, продължавайки разговора с мъжете.
– Това е, между другото, човекът, за когото ви говорих – гласът ѝ прозвуча ясно и силно, без сянка от предишната слабост. – Той вече не живее тук. След два дни ще освободи дома и ще можем да оформим документите за продажбата. Не се тревожете, всички юридически въпроси поемам аз.
Стас се опита да заговори, да вмъкне дума, дори надигна глас, искайки обяснения. Но до Оля, като изникнал от земята, застана Николай. Не каза нищо – само застана между тях; мълчаливата му увереност и погледът му казаха на Стас повече от хиляда думи. Разбра, че всичко е свършено. Безнадеждно. Окончателно.
Не намери нито обидни, нито спасителни думи, за да си върне трохичка достойнство. Николай внимателно подхвана Оля под ръка и ѝ помогна да се настани в пристигналата кола. Оля не погледна към него, дори когато минаха покрай. Гледаше напред. Към новия си живот.
Публикувано от Редакция „Новини Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
