реклама
Спрях жена, която караше със 150 км/ч, за да ѝ напиша глоба, но изведнъж забелязах нещо странно в краката ѝ 😱😱
Дежурството ми беше обикновено. С колегата патрулирахме извън града, по участък, където често стават катастрофи — особено по правите отсечки, които изкушават шофьорите да натиснат газта. Всичко вървеше спокойно, дори прекалено.
И тогава забелязах сива кола, която буквално профуча покрай нас, сякаш не ни видя. Поглед към радара — 150 км/ч. Празно шосе, посред бял ден. Лесно е да си помислиш, че човекът просто бърза. Но това не е оправдание да нарушаваш закона.
Проверих регистрационния номер — без предишни нарушения, колата е изрядна, не е обявена за издирване. Включих светлинния сигнал, натиснах сирената и подадох знак да спре. Автомобилът първо намали, но после пак ускори.
През високоговорителя вече заповядах:
— Водачо, незабавно спрете! Нарушихте правилата и ще понесете отговорност.
След няколкостотин метра колата все пак отбива встрани. Излязох и по протокол се приближих откъм страната на водача. Зад волана — млада жена, около 30-годишна.
Лицето ѝ беше бледо, напрегнато, в очите ѝ имаше страх.
— Госпожо, знаете ли какво е разрешеното ограничение на скоростта в този участък?
— Да… да… знам… — едва успя да изрече, почти задъхана.
— Тогава моля, документите ви — казах строго и се наведох леко към прозореца.
В този момент забелязах, че под краката ѝ има нещо необичайно. На пода на колата имаше… 😱😱 Не беше вода от бутилка. Разбрах веднага — при жената бяха започнали родилни болки и ѝ бяха изтекли водите.
— Госпожо… вие… родилни води ли са това?
— Моля… помогнете… сама съм… няма на кого да се обадя… — гласът ѝ трепереше.
Не се колебах нито секунда. По радиостанцията съобщих, че ескортирвам бременна жена до най-близката болница. Прехвърлих я в нашата кола и карах максимално внимателно, но бързо. По пътя тя вече почти крещеше — контракциите се усилваха.
Държах ръката ѝ и се опитвах да я успокоя, макар самият аз да едва запазвах самообладание.
В болницата пристигнахме буквално в последния момент. Лекарите вече чакаха пред входа — бях ги предупредил предварително. Жената веднага беше откарана в родилна зала.
Няколко часа по-късно се върнах — историята не ми излизаше от ума. И тогава акушерката излезе в коридора, усмихната, и каза:
— Поздравления, момиченце. Здраво, силно. И майката е добре.
Може би именно за такива моменти обичам работата си. Законът е важен. Но човечността — още повече.
Публикувано от Редакция „Новини Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
