реклама
Раждане в затворническа болница: акушерката се приближи, прегледа родилката и изкрещя от ужас
Тази сутрин в стаята на затворническата болница започна по-тихо от обикновено. В коридора не се тряскаха врати, не се чуваха познатите викове. Всичко беше твърде спокойно – и това само по себе си предизвикваше тревога.
— Коя е в списъка днес? — попита дежурната сестра, като подреждаше смачканите картони на затворничките върху масата.
Акушерката – възрастна жена с уморени очи, свикнала с тежки случаи – едва повдигна глава. През годините в колонията беше виждала какво ли не: сломени майки, жени, които раждат с белезници, трагедии, за които после никой не говореше. Но днес имаше нещо особено, което я караше да се чувства неспокойна.
— Затворничка №1462 — отговори сестрата. — Контракциите започват всеки момент. Прехвърлена е преди месец от Източния блок. Няма семейство, няма документи, празна медицинска история. Почти не говори.
— Не говори? — повдигна вежди акушерката. — Изобщо?
— Само кимва или отвръща едносрично. Не гледа никого в очите. Сякаш е заключена отвътре.
Тежката врата изскърца. В стаята, повече приличаща на килия, на тясно метално легло лежеше бременна жена. Ръцете ѝ стискаха огромния корем, а погледът ѝ беше прикован в пода. Лицето ѝ беше бледо, косата разрошена. Но в неподвижността ѝ имаше нещо странно: не страх, не болка, а някакво примирение.
Акушерката се приближи.
— Здравей, — каза тихо. — Аз ще бъда с теб до края на раждането. Нека те прегледам.
Жената леко кимна.
Акушерката се наведе, за да я прегледа, и внезапно изкрещя от ужас:
— Повикайте веднага свещеник!
Там, където трябваше да се чуе увереният ритъм на малко сърце, цареше страшна тишина. Лекарката промени ъгъла, натисна по-силно, задържа дъха си… но нищо.
Тя пребледня.
— Не чувам сърдечен ритъм… — прошепна.
Пазачите се спогледаха, усетили напрежението, което изпълни стаята.
Контракциите започнаха внезапно, без време за размисъл. Акушерката стисна устни и извика:
— Свещеник веднага! Ако детето е мъртвородено, то трябва да си тръгне не в тишина, а с молитва.
Жената на леглото не изрече и дума. Само стисна чаршафа с пръсти.
И тогава акушерката отново чу звук. Първо съвсем слаб, като далечен шепот, после малко по-ясен. Сърцето… то все още биеше. Слабо, накъсано, но биеше.
— Жив е… — издиша тя. — Жив е!
Започна битката за всяка минута. Контракциите се усилваха, жената крещеше, пазачите я държаха за ръцете и раменете, а акушерката правеше всичко възможно, за да спаси и майката, и детето. Времето сякаш спря в тази килия.
Накрая, след мъчителни часове, тишината бе прорязана от слаб писък. Първо едва доловим, после по-силен, по-настойчив. Момче. Слабо, дребно, със синкав тен, но живо.
Бързо го сложиха на кислород, разтриваха го, докато дишането му се задълбочи. И тогава стаята се изпълни с пронизителния, отчаян плач на новородено.
Акушерката затвори очи и избърса потта от челото си.
— Благодаря ти, Господи…
Затворничката вдигна поглед за първи път и се усмихна.
Публикувано от Редакция „Новини Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
