Прибрах се вкъщи и намерих децата си да спят в коридора — това, в което съпругът ми превърна спалнята им,, ме накара да полудея

Бях отсъствала в командировка за една седмица и да ви кажа, жадувах да се прибера вкъщи. Момчетата ми, Томи и Алекс, вероятно отскачаха от стените и ме чакаха.

Искам да кажа, че една седмица е практически завинаги, когато си на 6 и 8. А Марк? Е, реших, че ще се радва да ми върне юздите. Той е страхотен баща, не ме разбирайте погрешно, но винаги е бил повече забавен родител, отколкото отговорен.

Когато спрях на алеята ни в полунощ, не можах да не се усмихна. Къщата беше тъмна и тиха, точно както трябва да бъде в този безбожен час.

Грабнах куфара си и на пръсти се запътих към входната врата, а ключовете подрънкваха тихо в ръката ми.

Ключалката се отвори с щракване и аз влязох вътре, готова да се строполя в леглото. Но нещо… не беше наред.

Кракът ми се удари в нещо меко и замръзнах. С разтуптяно сърце потърсих ключа за осветлението. Когато  светна, едва не изкрещях.

Томи и Алекс се бяха проснали на пода, оплетени в одеяла като две кученца. Спяха дълбоко, но лицата им бяха зацапани с мръсотия, а косите им стърчаха на всички посоки.

— Какво, по дяволите? – прошепнах, а умът ми препускаше. Пожар ли имаше? Изтичане на газ? Защо не бяха в леглата си?

Промъкнах се покрай тях, страхувайки се да не ги събудя, докато не разбера какво става. Всекидневната беше зона на бедствие, пълна с кутии от пица, кутии от сода и нещо, което подозрително приличаше на разтопен сладолед върху масичката за кафе. Но от Марк няма следа.

Сърцето ми правеше ча-ча в гърдите ми, докато се придвижвах към нашата спалня. празна.

Леглото все още беше оправено, сякаш не беше спано в него днес. Колата на Марк беше на алеята, така че къде беше той?

Тогава го чух. Слаб, приглушен звук идва от стаята на момчетата. Приближих се на пръсти, въображението ми се развихри. Беше ли Марк наранен? Да не би някакъв психопат да е нахлул и да го е вързал?

Отворих вратата сантиметър по сантиметър и…

„Какво. Действително…“ Прехапах език, спомняйки си, че децата бяха точно в коридора.

Там беше Марк със слушалки, контролер в ръка, заобиколен от празни кутии от енергийни напитки и опаковки от закуски. Но това дори не беше най-лудата част.

Стаята на момчетата беше превърната в някакъв рай за геймърите. Масивен телевизор заемаше едната стена, навсякъде имаше LED лампи и съм почти сигурна, че чудовището в ъгъла беше мини-хладилник.

Стоях там с отворена уста, докато яростта се натрупваше в мен като вулкан, който ще избухне. Марк дори още не ме беше забелязал, твърде погълнат от играта, която играеше.

Пристъпих и дръпнах слушалките от главата му. „Марк! Какво, по дяволите, става?“

Той мигна към мен, изглеждаше замаян. „О, здравей, скъпа. Прибра се рано.“

„Рано? Полунощ е! Защо децата ни спят на пода?“

Той сви рамене и отново посегна към контролера си. „О, добре са. Момчетата бяха щастливи да спят навън. Мислеха, че това е приключение.“

Грабнах контролера. „Приключение? Те не са на къмпинг, Марк! Те спят на мръсния ни под в коридора!“

„Хайде, не бъди такава глупачка“, каза той, опитвайки се да грабне контролера обратно. „Всичко е под контрол. Хранех ги и прочие.“

„Да ги храниш? Имаш предвид кутиите за пица и сладоледа във всекидневната?“ Усещах как кръвното ми се повишава с всяка дума. — Ами баните? Или, не знам, техните легла?

Марк завъртя очи. — Добре са, Сара. Разведри се малко.

Тогава го загубих.

„Зарежи? УСПОКОЙ СЕ ? Децата ни спят на пода като животни, докато ти играеш видео игри в стаята им! Какво не е наред с теб?“

— Нищо не ми е — изсумтя той. „Просто се опитвам да имам малко време за себе си. Толкова ли е ужасно?“

Поех си дълбоко въздух, опитвайки се да не изкрещя. „Знаеш ли какво? Няма да правим това в момента. Отиди да сложиш момчетата в леглата им. Сега.“

„Но аз съм по средата на…“

— СЕГА, Марк!

Той измърмори, но стана, плъзгайки се покрай мен.

Гледах го как вдига Томи, който се размърда малко, но не се събуди. Докато Марк го носеше в леглото, не можех да не си помисля колко си приличат: едно истинско дете и мъжът, който се държи като едно.

Грабнах Алекс, сърцето ми леко се разби от колко мръсно беше лицето му. Докато го прибирах в леглото, взех решение. Ако Марк искаше да се държи като дете, тогава точно така щях да се отнасям с него.

На следващата сутрин приложих плана си в действие.

Докато Марк беше под душа, аз се шмугнах в човешката пещера, която той беше създал, и изключих всичко. След това се захванах за работа.

Когато слезе долу, с още мокра коса, аз го чаках с широка усмивка. „Добро утро, мили! Направих ти закуска!“

Той ме погледна подозрително. „Ъъъ, благодаря?“

Сложих чиния пред него. В средата имаше палачинка с формата на Мики Маус и усмихнато личице, направено от плодове. Кафето му беше в чаша.

„Какво е това?“ — попита той, бъркайки в палачинката.

„Това е твоята закуска, глупако! Сега яж, имаме голям ден пред нас!“

След закуска разкрих своя шедьовър, огромна, цветна таблица със задачи, залепена върху хладилника. — Виж какво направих за теб!

Очите на Марк се разшириха. — Какво, по дяволите, е това?

„Езика!“ – скарах се аз. „Това е твоята собствена таблица със задължения! Виждаш ли? Можеш да спечелиш златни звезди за почистване на стаята си, миене на чинии и прибиране на играчките си!“

„Моите играчки? Сара, какво си …“

прерязах го. „О, и не забравяй! Имаме ново правило за дома. Всички екрани са изключени точно в 21 часа. Това включва и телефона ви, господине!“

Лицето на Марк премина от объркано в ядосано. „Шегуваш ли се? Аз съм възрастен мъж, нямам нужда от…“

— А-а-а-а! Размахах пръст. „Без спорове или ще трябва да отидеш в ъгъла за изчакване!“

През следващата седмица се придържах към оръжията си. Всяка вечер в 9 изключвах Wi-Fi и изключвах конзолата му за игри.

Дори го прибрах в леглото с чаша мляко и му прочетох „Лека нощ, луна“ с най-успокояващия си глас.

Ястията му бяха сервирани в пластмасови чинии с малки прегради. Нарязах сандвичите му във форми на динозаври и му дадох животински бисквити за закуски. Когато се оплакваше, казвах неща като: „Използвай думите си, скъпи. Големите момчета не хленчат.“

Таблицата със задълженията беше особена опорна точка. Всеки път, когато изпълняваше задача, правех голямо шоу, давайки му златна звезда.

„Погледни се, прибираш прането си сам! Мама е толкова горда!“

Стискаше зъби и мърмореше: „Аз не съм дете, Сара“.

На което аз бих отговорила: „Разбира се, че не, скъпи. Сега, кой иска да помогне в направата на бисквитки?“

Преломната точка дойде около седмица след моя малък експеримент. Марк току-що беше изпратен в ъгъла за прекъсване на времето, защото получи припадък за двучасовото си ограничение на времето пред екрана. Той седеше там, ядосан, докато аз спокойно настройвах кухненския таймер.

„Това е нелепо!“ – избухна той. — Аз съм възрастен мъж, за бога!

Повдигнах вежда. „О? Сигурен ли си в това? Защото възрастните мъже не карат децата си да спят на пода, за да могат да играят видеоигри цяла нощ.“

Той се издуха малко. „Добре, добре, разбрах! Съжалявам!“

Изгледах го за момент. Той наистина изглеждаше искрено разкаян, но нямаше да го пусна от куката, когато имах да нанеса последен удар.

— О, приемам извинението ти — казах сладко. — Но вече се обадих на майка ти…

Цветът изчезна от лицето му. — Не си.

Точно по знака, на вратата се почука. Отворих го, за да разкрия майката на Марк, изглеждаща като разочарован родител.

„Марк!“ — извика тя, влизайки в къщата. „Наистина ли накара сладките ми да спят на пода, за да можеш да играете твоите малки игри?“

Марк изглеждаше така, сякаш искаше подът да се отвори и да го погълне целия. „Мамо, не е… Искам да кажа, не съм…“

Тя се обърна към мен, лицето й омекна. „Сара, скъпа, толкова съжалявам, че трябваше да се справиш с това. Мислех, че го възпитах по-добре от това.“

Потупах я по ръката. „Не си виновна, Линда. На някои момчета им трябва повече време, за да пораснат от други.“

Лицето на Марк беше червено като  цвекло. „Мамо, моля те. Аз съм на 35 години!“

Линда не му обърна внимание и се обърна към мен. „Е, не се притеснявай. Разчистих графика си за следващата седмица. Ще върна това момче във форма за нула време!“

Докато Линда се втурна към кухнята, мърморейки за състоянието на чиниите, хванах погледа на Марк. Изглеждаше напълно победен.

— Сара — каза той тихо. „Наистина съжалявам. Бях егоист и безотговорен. Няма да се повтори.“

Поомекнах малко. „Знам, скъпи. Но когато ме няма, трябва да знам, че държиш нещата под контрол. Момчетата имат нужда от баща, а не от друг приятел.“

Той кимна засрамен. — Права си. Ще се справя по-добре, обещавам.

Усмихнах се и го целунах бързо. „Знам, че ще го направиш. Сега, защо не отидеш да помогнеш на майка си с чиниите? Ако се справиш добре, може би можем да хапнем сладолед за десерт.“

Докато Марк се тътреше към кухнята, не можех да не се почувствам малко самодоволна. Научен урок, надявах се. И ако не… добре, все още имах този ъгъл за изчакване, готов и чакащ.

Тази творба е вдъхновена от реални събития и хора, но е измислена за творчески цели. Имената, героите и подробностите са променени, за да се защити поверителността и да се подобри разказът. Всяка прилика с действителни лица, живи или мъртви, или действителни събития е чисто съвпадение и не е предвидено от автора.

Авторът и издателят нямат претенции за точността на събитията или изобразяването на героите и не носят отговорност за неправилно тълкуване. Тази история е предоставена „каквато е“ и всички изразени мнения са тези на героите и не отразяват възгледите на автора или издателя.